Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Можем да се надяваме на нещо повече. Имаме си труп. Елате тук. — Големия Анди поведе Маклейн към другата страна на колата. Позната фигура се беше изгърбила над нещо черно и овъглено във вътрешността на колата, очевидния епицентър на пожара. Ангъс Кадуоладър се изправи и се протегна, а гръбнакът му изпука.

— Тони, ако продължаваме да се срещаме толкова често, ще трябва да те запозная с майка си.

— Вече минахме този етап, Ангъс. Помниш ли онова парти в Холируд? Какво имаш тук?

Кадуоладър се обърна към обекта на огледа, като посочи с ръка в ръкавица към блелите петънца в нещо, приличащо на полуизгорял, навит на руло килим. Белият латекс бе зацапан с мазна пепел. В случая отговорът беше излишен — носът на Маклейн му съобщи какво имаше в килима.

— Не „какво“, а „кого“ — поправи го патологът.

Кадуоладър обеща да извърши първоначалния оглед на тялото веднага щом се прибере в моргата. Това и фактът, че старши инспектор Дъгит пътува към местопрестъплението, не оставиха на Маклейн друг избор, освен да си тръгне. Пак помоли младия Макбрайд да шофира, а той се загледа в нижещия се покрай тях град, докато се провираха през оживения трафик към участъка.

— Вярваш ли в духове, детектив? — попита Маклейн, докато чакаха на един светофар.

— Като онази жена по телевизията, дето търчи насам-натам с някаква странна камера, която снима всичко в зелено? Не, не бих казал. Макар чичо ми да се кълне, че веднъж видял призрак.

— Ами в демони? В дявола?

— Не. Това са измислици на свещениците, за да те приучат към послушание. Защо? Нима смятате, че в това има някаква истина, сър?

— Не, бога ми. Животът е достатъчно труден и с обикновените престъпници. Не ми се мисли за перспективата да арестувам и адски изчадия. Обаче Бърти Фаркър и приятелите му са вярвали в нещо толкова силно, че да убият онова момиче. Кое е в състояние да убеди толкова човек, а и защо? Какво са очаквали да постигнат?

— Богатство? Безсмъртие? Нали хората обикновено това искат?

— В такъв случай не са сполучили. — Е, може и да са сполучили, но само до един момент. Всички са били феноменално богати и преуспели, а никой не е умрял от естествена смърт. Какво каза Ангъс за Смит? Бели дробове, които биха засрамили и тийнейджър. Не спомена ли и че Карстеърс е бил здрав като бик? Колко време може да се поддържа такава форма, преди хората да започнат да подозират, че са замесени други сили?

Колата се движеше с мравешка скорост покрай ремонтните работи, извършвани заради трамваи, които никога нямаше да пристигнат. От отсрещната страна на улицата в този беден квартал се редяха занемарени сгради — образци на кичозна шарения и мръсотия. Мърляви витрини на заложни къщи, улични сергии за пържена риба, от която човек положително би получил хранително натравяне, освен ако бе израсъл тук и си бе изградил имунитет. Погледът му попадна на позната олющена врата, над която висеше табела: ГЛЕДАМ НА РЪКА, НА КАРТИ ТАРО, ПРЕДСКАЗВАМ БЪДЕЩЕТО.

— Отбий тук, детектив. Намери къде да паркираш.

Макбрайд изпълни нареждането въпреки негодуванието на шофьорите зад тях.

— Къде отиваме? — попита, като слязоха. Маклейн посочи отсрещната страна на улицата.

— Искам да ми предскажат бъдещето.

Мадам Роуз тъкмо бе приключила с поредната си жертва — стресната жена на средна възраст, с прибрана под забрадката коса, току-що олекнало портмоне и стисната под мишница дамска чанта. Маклейн повдигна вежди, но не каза нищо, когато ги отведоха в кабинета в задната част на сградата.

— Госпожа Браун идва при мен, откакто почина съпругът й. Колко стана вече? Три години май. На всеки два-три месеца е тук. — Мадам Роуз прогони котките от два стола и ги покани да седнат, после се настани в креслото си. — Не мога да направя кой знае колко за нея. Контактът с мъртвите не е моя специалност, пък и имам усещането, че на нейния Доналд не му се говори много-много с нея. Обаче не мога да я спра, щом иска да ми даде парите си, нали така?

Маклейн се усмихна.

— А аз си мислех, че всичко е вятър и мъгла.

— О, не. — Мадам Роуз положи огромната си, отрупана с бижута ръка на пищната, но фалшива гръд. — Смятах, че сте различен от другите, инспекторе, и разбирате. С вашето минало.

Усмивката на Маклейн се изпари мигновено и той отвърна рязко:

— Нямам представа за какво говорите.

— Ето, пак. И въпреки всичко идвате при мен да се посъветвате за демоните. Пак.

Може би идеята не беше чак толкова добра. Маклейн знаеше, че всичко това са бабини деветини, но трябваше да признае, че актьорското майсторство на мадам Роуз бе на ниво. Освен това — колкото и да не му се искаше — миналото му бе обществено достояние за всеки, който си направеше труда да се поразтърси. Това беше част от ролята: да познаваш човека срещу себе си достатъчно добре, за да го накараш да се почувства неудобно. Това отвлича вниманието от останалите ти действия и пречи на човека да действа по предварителните си планове.