Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Младо момиче? — Мадам Роуз повдигна вежди. — Девствено, без съмнение. Какво ли не! Допускам, че са развихрили доста въображението си.

— Безсмъртие? Богатство? Обичайните неща? — Маклейн си спомни предположенията на Макбрайд.

— Бих казала — да. Както току-що споменах — докъдето са се простирали границите на въображението им.

— И какво се обърква? Обикновено.

— Тук няма „обикновено“, инспекторе. Става дума за демони. — Мадам Роуз се поправи сама: — Или поне за хора, които искрено вярват, че общуват с демони. Класическият подход е призоваващият демона да стои в защитен кръг, докато отправя исканията си. След като пратят демона обратно в ада, откъдето е дошъл, призоваващият може да напусне кръга и да се върне в нашия свят. Нещата обикновено се объркват, когато друг идиот по-късно призове същия демон. Те помнят дълго, инспекторе, и не обичат някой да ги командори.

— Тялото беше в такъв кръг — каза Маклейн.

— В такъв случай са се опитали да затворят демона в тялото на момичето. Което не е проблем, стига кръгът да остане затворен.

Маклейн си представи всичко. Съборената от строителите стена. Разпиляния по пода чакъл.

— А ако бъде отворен?

— Е, тогава получавате демон, който не само е бесен, задето сте го призовали, ами е и затворен в капан с години, може би дори десетилетия. Вие как бихте се чувствали?

В моргата винаги беше тихо. Мъртвите в своите ледени ковчези не разговаряха помежду си. Следобед обаче беше някак различно. Всички звуци сякаш се поглъщаха от мястото. Дори стъпките му по линолеума, докато се приближаваше към кабинета на Кадуоладър, звучаха далечно. Или беше просто последствие от времето, прекарано с мадам Роуз. Докторът не се виждаше никъде, но помощничката му бе заета с писане, а на ушите й се кипреха слушалки.

— Ехо, Трейси. — Маклейн потропа може би малко по-силно от необходимото на касата на вратата, защото не искаше да стресне младата жена. Тя все пак леко се сепна.

— Инспекторе, каква приятна изненада!

Маклейн се ухили на сарказма в гласа й.

— Докторът тук ли е?

— В момента се къпе. — Нещо в начина, по който отговори, го наведе на мисълта, че и на Трейси й се иска да е под душа. С доктора. Странна мисъл. Кадуоладър бе достатъчно възрастен, за да бъде баща на помощничката си. Изхвърли образите на двамата от съзнанието си.

— Дълъг ден, а?

— Кофти аутопсия. Изгорелите трупове никога не са приятни.

— Значи, сте готови? — Маклейн изпита облекчение, че не му се налага да присъства.

— Аха. Затова взема душ. Сега нахвърлям бележките. Много гаден случай.

— Защо така?

— Умрял е от изгаряне, съмнявам се да е било забавно. Трета степен, поразило осемдесет процента от тялото. Белите дробове са изключително засегнати от вдишания огън. Поне не е изпитал силна болка, тъй като вероятно е бил доста пиян. Най-малкото се надявам.

— Пиян ли?

— Алкохолът в кръвта му е 1,8 промила. Още малко — и е щял да изпадне в безсъзнание.

— Кога е настъпила смъртта?

— Трудно е да определим точно, но е преди дни, не преди часове.

Маклейн се опита да си спомни кога се случи инцидентът. Определено пасваше по време.

— А идентификацията? Нещо изскочи ли?

— С малко късмет. — Трейси се надигна от стола и отиде до плота, който заемаше отсрещната стена на кабинета. В стоманена ваничка бяха струпани няколко предмета, всеки в отделен пластмасов илик, но всички обгорели от огъня. Тя му донесе ваничката. — Намерихме портфейла му във вътрешния джоб. Отвън е доста обгорял, но добрата стара естествена кожа е доста издръжлива на огън. Шофьорска книжка и кредитни карти на името на Доналд Р. Мърдо.

— Господин Макалистър има делова среща, инспекторе. Не можете да влезете при него.

Маклейн изобщо не бе в настроение да чака. Мина покрай секретарката и влезе с гръм и трясък в кабинета на Макалистър, който седеше зад бюрото си, потънал в разговор с някакъв бизнесмен в сив костюм. Мъжът изглеждаше абсолютно не намясто в стаята, също като монахиня в публичен дом. И двамата се вторачиха в него, когато влезе: бизнесменът с гузния поглед на ученик, хванат да пуши зад трафопоста, а в очите на Макалистър се долови бързо овладяна ярост.

— Инспектор Маклейн, каква изненада!

— Господин Макалистър, извинете. Опитах се да го спра, но…

— Спокойно, Джанет. Вратата ми е винаги отворена за най-добрите служители на реда. — Макалистър се обърна отново към бизнесмена, който при тези думи се сви още повече: — Господин Робъртс, мисля, че всичко вече е уредено, нали?