Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Звучите така, сякаш сте ни очаквали.

— Да съм ви очаквала, инспекторе? — Мадам Роуз наклони глава към него. — Ще си призная, не видях, че ще дойдете с младия си приятел, когато последно хвърлих карти.

Вероятно щеше по-лесно да формулира въпросите си, ако Макбрайд го нямаше. Маклейн се почувства едва ли не като момченце, на което му се ходи до тоалетната, но се страхува да помоли учителката за разрешение.

— Искате да знаете дали те наистина съществуват, нали? За демоните говоря. — Мадам Роуз зададе въпроса още преди той да отвори уста и отговори също толкова бързо: — Елате, искам да ви покажа нещо.

Сетне се изправи, с което предизвика любопитните погледи на котките. Маклейн я последва, но когато Макбрайд също понечи да стане, мадам Роуз му махна.

— Без теб, скъпи. То е само за инспектора. Стой тук и хвърляй по едно око на бебчетата ми.

Сякаш по команда, най-близката котка скочи в скута на детектива. Той протегна ръка, за да се предпази, но котката само я побутна с глава и силно замърка.

— По-добре останете тук, детектив. Надали ще се забавим. — Маклейн последва мадам Роуз. Излязоха през друга врата, водеща към тесен склад, пълен с книги. Лавиците, опасващи стените, оставяха малко празно пространство, което едва стигаше на ясновидката да мине. Бяха плътно един до друг, което пораждаше дискомфорт, във въздуха се разнасяше онази специфична миризма на стара хартия и кожа, която го изкарваше извън релси. Антикварните книжарници не бяха сред любимите му места, а в това помещение витаеше особено тежко и неприятно усещане.

— Познанието ви причинява неудобство, инспектор Маклейн. — Мадам Роуз заряза загадъчния тон, с който въздействаше на клиентите си, и дрезгавината в гласа на травестита ясно пролича. — Вие самият обаче сте докоснат от демоните.

— Не съм дошъл тук да ми гледате на ръка, мадам Роуз, или ако предпочитате Стан, или както там е истинското ви име. — Маклейн искаше да излезе от стаята, но купищата книги сякаш го бяха хванали в капан. Мадам Роуз стоеше толкова наблизо, че можеше да види порите на кожата й. На кожата му, по дяволите. Това беше мъж, който се опитваше да го разиграва. Мамка му, какво правеше тук?

— Не. Дошли сте тук да научите нещо за демоните, а аз ви доведох в тази стая, защото видях, че не искате да споделите притесненията си пред младия полицай.

— Демони не съществуват.

— Аз обаче си мисля друго: и вие, и аз знаем, че това не е вярно. Те приемат различни образи. — Мадам Роуз издърпа тежка книга от горния рафт и я гушна като бебе, докато разлистваше крехките страници. — Не всички демони са зли чудовища, инспекторе, а някои съществуват само в съзнанието ви. Има обаче и други, по-рядко срещани създания, които се движат между нас, влияят ни, даже ни принуждават да извършваме ужасни неща. Не че не сме в състояние да ги вършим и без тях. Заповядайте.

Тя обърна книгата към него така, че да вижда страницата. Маклейн очакваше да види старинно издание с ръкописни текстове на латински и надлежна украса. А всъщност се оказа нещо като годишник на гимназиален випуск, само дето, оглеждайки по-внимателно страницата, установи, че снимките са на мъже на средна възраст. Едно лице, макар и по-младо, отколкото го знаеше той, се открояваше сред другите. Още щом го зърна, Антъни потрепери. Рязко затвори книгата, тикна я в ръцете на мадам Роуз и се обърна към изхода. Тежка ръка на рамото му го спря.

— Знам какво се е случило с вас, инспекторе. Ясновидците и медиумите не сме много в града, но всички знаем историята ви.

— Беше преди доста време. — Маклейн се опита да се откопчи, но хватката на мадам Роуз се оказа изненадващо силна.

— Тогава бяхте докоснат от демон.

— Доналд Андерсън не е демон. Той е болно копеле, което заслужава да гние зад решетките до края на живота си.

— Той е мъж, инспекторе. Дълги години беше като мен. Интересуваше се от старите книги повече от всичко друго. Обаче го докосна демон и се промени.

— Доналд Андерсън е изнасилвач и убиец, точка по въпроса. — Маклейн издърпа грубо ръката си и се обърна с лице към мадам Роуз, кипящ от гняв. Не стига, че ежедневно трябваше да се занимава с такива като Дървеняка, ами сега да търпи и това. Беше дошъл за друго. Всъщност за какво беше дошъл?

— Може би. Но с демоните човек никога не е сигурен.

— Стига толкова. Не съм дошъл да си говорим за Доналд Андерсън, а и не ми пука дали демони съществуват или не. Искам да знам какво са очаквали да получат онези мъже. Какво са искали да спечелят от ритуалното убийство на младо момиче?