Томас Энгер - Мнима смърт

Гюнар Гома.

— Вратата беше отворена — провиква се Гома. Хенинг опитва да нормализира дишането си, но дробовете му са се свили и ръцете му започват да изтръпват. Гома влиза, без да чака покана. Носи червените шорти, но този път си е сложил и бяла риза.

— Ти и твоите женчовци. Това е последната услуга, която ти правя, да знаеш — изсумтява Гома.

— Какво имаш предвид?

— Женчовци. Хората, които стояха пред вратата ти днес. И двамата ми изглеждаха като женчовци. Щом си падаш по такива, не искам повече да ме занимаваш с твоите проблеми.

Хенинг прави крачка напред, чувствайки належаща нужда да поясни сексуалната си ориентация, но любопитството надвива този копнеж.

— Видял си ги?

Гома кимва.

— Колко бяха?

— Двама.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Налага ли се?

— Не, не се налага, но ще ти бъда много благодарен.

Гома въздъхва.

— И двамата бяха тъмнокожи. Мюсюлмани, струва ми се. Брадите им бяха твърде добре поддържани. Един от тях — не изглеждаха като истински косми. Брадата му изглеждаше така, сякаш е била боядисана. Или нарисувана. Много сложна рисунка. Другият бе тънък като пергел, но ходеше като женчо.

— Нещо друго?

— Първият ходеше по същия начин. Въртеше си дупето и размахваше едната си ръка.

Гома се мръщи.

— Успя ли да разгледаш лицето му?

— Същата брада. Къса, но гладка и сякаш нарисувана на лицето му. Беше малко по-набит от другия педал. Имаше превръзка на единия си пръст. На лявата ръка, струва ми се.

— Кога е било това?

— Преди около час. Всъщност беше истински късмет, че ги видях, защото тъкмо бях решил да подремна малко, когато чух стъпки.

— Колко време бяха тук?

— Отначало помислих, че си се върнал вкъщи, защото на стълбището стана тихо, но после чух шумове — може би десет минути след това? Така че отново погледнах през шпионката. Но ако си падаш по женчовци…

— Не.

Хенинг не се впуска в подробности. Гома сякаш приема лаконичното му отричане.

— Много ти благодаря за помощта — казва Хенинг.

Гома изсумтява, обръща се и тръгва към вратата.

— Между другото — казва той и хваща дръжката на бравата. — Един от тях носеше синьо кожено яке. С пламъци на гърба.

ЛМО. „Лошите момчета на огъня“.

„Трябва да са те“ — мисли си Хенинг. Кимва и отново благодари на Гома. Поглежда часовника. Минава един и петнадесет след полунощ, но на него изобщо не му се спи. Случили са се твърде много неща и мозъкът му жужи като кошер.

Гома тряска вратата. Звукът отеква в празния апартамент и Хенинг има неприятното чувство, че е попаднал във вакуум. Взима бърсалката за под и я поставя под дръжката на вратата. Ако някой се опита да влезе, ще го чуе. Бърсалката ще го забави и ще даде на Хенинг достатъчно време, за да избяга.

Открива въжето навито под леглото и го завързва около поставката на телевизора. Той тежи 40 килограма и заедно с десетките дивидита и самата поставка би трябвало да е достатъчен, за да издържи теглото му. Последния път, когато се е мерил, е тежал 71 килограма. Сега сигурно е още по-лек.

Хенинг сяда на дивана и зяпва тавана. Още не е светнал лампата. Не иска да разкрива, че се е прибрал вкъщи, в случай че някой наблюдава прозорците му от улицата.

Безкръвното лице на Стефан изниква пред очите му. „Господи, дано не започна да сънувам и него“ — моли се той. Какво може да накара едно седемнадесетгодишно момче да отнеме собствения си живот? Ако го е направил…

Мисълта го кара да подскочи. Ами ако не го е направил? Ако някой го е убил и сторил така, че да изглежда като самоубийство?

Не. Ами сценария? Всичко изглеждаше някак си… инсценирано. Сякаш някой искаше сценарият да бъде забелязан, за да допълни картината. „Трябва да е било самоубийство“ — опитва да се убеди Хенинг. Стефан сигурно е открил сценария и го е прочел. След това го е оставил на видно място, за да каже нещо на родителите си. Или по-вероятно на баща си. „Виж какво ме накара да направя. Надявам се, че си доволен.“

Да. Това трябва да се е случило. Но все пак…

Хенинг има навика да прави това. Да достига до някакво заключение по пътя на логиката, но въпреки това да чувства, че нещо не е както трябва. Сякаш има някаква кука на съмнението, забита в стомаха му, която от време на време го дръпва, карайки го да разбърка парчетата от пъзела и да ги подреди наново, правейки различна картина.

Не знае защо. Нищо не му подсказва, че греши, но острото безпокойство, което изпитва, го прави сигурен, че някои от парчетата в пъзела на Стефан просто не съвпадат. Може би още не е завършен.