Томас Энгер - Кървава мъгла

Вернер беше мъртъв.

Наистина беше мъртъв, сега го усещаше.

Странно, че трябваше да застане тук, до малката квадратна дупка, за да успее да го разбере. Наистина да го разбере. Трябваше първо да погледне ковчега, да огледа останалите. В тъмни дрехи, с тъмни очи.

Вернер го нямаше.

Завинаги.

По земята около него падаха леки снежинки. Някои се озоваваха във виеща се спирала, която никога не свършваше. От снежинките очите му потекоха, но на него нищо му нямаше. Така че може би изглеждаше сякаш той плачеше.

Обърна се към майка си. По бузите й се бяха появили студени ивици. Просто стоеше там и се взираше в блестящия, кафяв ковчег. А до нея — един мъж, който тази сутрин едва успя да си завърже вратовръзката, защото ръцете му ужасно трепереха. И който бе имал нужда от помощ, за да се обръсне. Който преди една седмица излезе тичешком навън само по тениска и боксерки, въпреки че беше средата на деня и големи, бели парцали се спускаха покрай тях. Който не спираше да крещи, докато копаеше и копаеше. Който изрови Вернер от тежкия бял сняг.

Но устните му вече бяха посинели.

Бяха го правили и преди, Вернер и той. Копаеха дупки в снежните преспи, тунели между тях, през които след това пропълзяваха, макар и да знаеха, че всеки момент могат да се сринат. А след това — усещането, когато се покажеха на светло — съвсем невредими. Играеха си със смъртта и я надвиваха.

Поне досега.

Всички бяха тук. Класът на Вернер, дори някои от учителите бяха извървели пътя до гробището. Тук имаше хора, които никога не беше виждал. Приятели на семейството. Приятели на приятелите. Всички бяха опечалени. Или само си даваха такъв вид.

Спускаха брат му надолу в голямата мрачна дълбочина. Пееха с едва доловими гласове. Но той не можеше да запее. Нито можеше да заговори някого по-късно, когато всички се бяха събрали в огромната къща. Но се хранеше и пиеше. Беше единственият от семейството, който се хранеше и пиеше.

Едва следобеда той се измъкна и отиде в стаята си, пусна една касета и легна на леглото. Музиката обикновено го зареждаше с добро вътрешно усещане, каквото обаче този път не се появи. И му отне известно време, преди да разбере защо.

Нещо там вътре беше различно.

Стана от леглото, закрачи напред-назад по пода, докато се опитваше да открие какво беше то. И в този момент, в който му просветна, че беше снимката на стената, снимката на Вернер, който се взираше отвисоко в него, снимката, която никога преди не беше стояла окачена там, но която поради една или друга причина сега висеше на стената, коленете му почти поддадоха.

Не бе разказвал за това на никого. Как стоеше там и наблюдаваше срутването на тунела върху брат му. Как първоначално не направи абсолютно нищо, само вкусваше чувството, което бушуваше вътре в него. Той беше Господарят на живота и смъртта. Единствено той можеше да направи нещо, за да спаси Вернер.

Златното дете.

Той, естествено, знаеше кой беше закачил снимката, спомняше си виковете му, когато лекарите казаха, че не могат да направят нищо повече. „Не можете да се откажете — крещеше той, — моля ви, не можете да се откажете!” А погледът му, когато онзи ден се прибраха от болницата, когато следващите няколко дни седяха около кръглата масичка във всекидневната и не си казаха ни една дума. Не можеше да се сбърка. Защото той не плака?

Не.

Защото не се извини.

Това беше негова идея. Негова игра. И знаеше, че няма да помогне, ако свали снимката. Татко сигурно щеше да я закачи обратно — отново и отново. Така щеше да бъде невъзможно всичко да бъде забравено.

Вернер обикновено се усмихваше, когато го снимаха, но не и на тази снимка. Само гледаше напред към камерата. Косата му беше сресана на път така, че почти закриваше очите му, но не дотолкова, че да засенчи светлината в тях. И сякаш сподавените викове, които се изтръгнаха от него изпод белите, смъртоносно тежки маси, се бяха завърнали. Подобно на ехо.

Когато той отново седна на леглото, навън вече беше станало тъмно. Отдавна беше спряло да вали сняг. Но дори и да бе валяло в стаята, нямаше да е забелязал нищо друго, освен светлината в очите на брат си. Светлината, която не изчезваше.

Вернер не беше мъртъв.

Не беше , сега го осъзнаваше.

„Но следващия път — помисли си той. — Тогава всичко ще бъде различно.”