Томас Энгер - Кървава мъгла

— Все още не знаем много, освен че жертвата е възрастна дама.

Няколко метра по-нататък един от журналистите избухна в смях. Хенинг му отпрати продължителен поглед.

— Някой каза ли нещо?

Нора разтърси отрицателно глава.

— Ще се състои пресконференция утре преди обед, така си мисля — сподели тя с въздишка.

— Най-вероятно.

Но пресконференциите бяха прекалено общи, а и утрешният ден все още беше прекалено далеч. Затова Хенинг извади мобилния си телефон и изпрати текстово съобщение на Бярне Бругелан, попита го дали не беше удачно да проведе бърз разговор относно случилото се. Отговорът дойде няколко минути по-късно:

„Страшно съм зает. Ще се свържа с теб, когато имам две минути.”

„Точно” — каза си Хенинг. Не се готви за нищо, с други думи.

Той се огледа. Започна да става късно. Крайният срок на книжните вестници наближаваше, което означаваше, че шефовете отдавна бяха започнали да крещят на подчинените си. Но потеглящите репортери бяха ограничени в обема на работа, който можеха да свършат за тази вечер. Работата по разследването тепърва беше започнала. Никой не знаеше коя бе жертвата или какво се беше случило с нея. Затова все още беше възможно да се доберат до снимка за новините утре. Всичко, от което той се нуждаеше, бяха един-два детайла, за които все още никой не знаеше.

Хенинг използва телефона си, за да хвърли бърз поглед на интернет конкурентите, видя, че никой от тях не отразява нещо различно от очевидното. И знаеше, че никой няма да успее да се добере до болницата толкова късно през нощта, а може би и утре. Грижата за пациентите и разследването продължаваха. Затова щеше да бъде изгубено време да стои там и да наблюдава униформените полицаи, които влизаха и излизаха от сградата.

Но точно това го накара да се замисли за нещо. Ами служителите на болницата? Ами посетителите? Откъде излизаха те ?

Хенинг улови погледа на Нора и й сигнализира, че ще тръгва.

Но нямаше никакви намерения да се прибира у дома.

Един медицински работник с бели панталони и риза седеше на стол в дневната и си гризеше ноктите. С едно движение той откъсна парченце кожа, което бавно падна с дъговидно движение на пода. След това бързо се изправи, като че ли мястото му внезапно се беше нагорещило.

Бярне Бругелан спря пред него.

— Уле Кристиан Сюнд?

Мъжът кимна и прокара ръка нагоре-надолу по врата си. Уле Кристиан Сюнд имаше занемарена руса брада около устата си по иначе осеяното му с белези лице. Над очите му веждите се бяха сраснали. Тънките му ръце се показваха от ефирните ръкави.

— Какво става със сина ти? — попита Бярне и си взе един стол, сигнализирайки на Сюнд, че ще седне до него.

— Не зная — отвърна му медицинският работник и сведе поглед надолу. — Сега е при майка си, но тя не ми отговаря на текстовите съобщения. Сигурно е добре.

— Да, има нещо с майките — отвърна Бярне и се усмихна с разбиране. — Да разбирам ли, че са ви предложили спешна помощ?

Бярне извади тефтерче и химикалка.

— Да, предложиха ни. Мартине е психолог и никой не познава Улрик по-добре от нея, така че…

— Разбирам — отговори Бярне. — Но ние сме принудени да поговорим с него възможно най-скоро. Може да е видял нещо важно.

Сюнд кимна бавно и прокара ръка през дългия си светъл бретон.

— Никога преди не съм го виждал такъв — тихо каза Сюнд. — Изглеждаше сякаш се е пренесъл в друг свят.

— В какъв смисъл?

— Ами, той просто си седеше там. Полюшваше се напред-назад. А погледът му беше безизразен и дистанциран.

По лицето на Сюнд се изписа тъжна и загрижена физиономия.

— Той каза ли ви нещо?

— Не веднага. Но след малко, когато отново излязох от стаята на Ерна Педерсен, той промърмори нещо за дробните черти.

— Дробните черти?

— Да. Само това повтаряше — отново и отново. Дробни черти, дробни черти, дробни черти.

Бярне си записа думата с големи букви.

— Напоследък е много ентусиазиран от часовете по математика, така че може да има нещо общо с това, не знам.

— На колко години е?

— На девет.

Бярне кимна.

— Няма да ви задържам тук прекалено много — продължи той. — Но имате ли каквато и да е идея кой може да го е направил?

Сюнд изпухтя тежко.

— Не.

— Някой, който да е имал лоши взаимоотношения с нея?

Сюнд се замисли.

— Не мисля.

— Имало ли е някакви разногласия напоследък? Някой, който да й е бил сърдит или подразнен от нея?

Сюнд отново започна да търси в базите данни на спомените си.