Томас Энгер - Кървава мъгла

Другият отново го погледна за миг.

— Съжалявам — отвърна той. — Но трябва да се прибера бързо вкъщи. Син…

Той спря по средата на изречението и примигна с очи.

Хенинг продължи да върви след него.

— Добре, чудесно — отвърна Хенинг. — Но тук…

Той направи една забързана крачка, като в същото време извади визитна картичка от джоба на якето си.

— В случай, че има нещо, за което бихте имали желание да поговорите с мен, независимо дали е по темата или не, е необходимо просто да ми звъннете. По всяко време. Окей?

Мъжът колебливо взе визитката, която Хенинг му подаде.

— Благодаря ви. Повече няма да ви задържам. Надявам се, че синът ви още няма да си е легнал.

Той се усмихна на мъжа, който няколко пъти се обърна назад, преди да изчезне в тъмнината. Интересна личност, помисли си Хенинг. Човек, който се отличаваше от множеството. Служител, който не изглеждаше изцапан след работа, а по-скоро уплашен. Или се страхуваше, вероятно.

Хенинг опита да поговори с още няколко души преди час по-късно да си е тръгнал и да е седнал на компютъра, с надеждата да се свърже с 6tiermes7 , надежда, която след известно време започна да замира с наближаването на полунощ. Вече не толкова отчаян, Хенинг изпрати няколко съобщения на Бярне Бругелан. Не се отказа, докато миг по-късно приятелят му от полицията не му се обади.

— По дяволите, колко си упорит — каза Бругелан.

— Ти каза, че ще звъннеш, щом имаш две минути.

Шумът от движението се примеси със звука от отчаяната въздишка на Бругелан.

— Към вкъщи ли си отиваш или…?

— Леле, можеше да станеш следовател. Часът е един без пет, Хенинг.

— Тогава ще действаме бързо. Възрастна жена с деменция е била намерена мъртва. Какво се е случило?

— Според мен ти добре обобщи всичко.

— Мм. Но тя не може да е била застреляна, защото все някой щеше да е чул шум. И имаше доста кръв. Поради тази причина се чудя дали не е била убита с нож, защото тогава вече щяхте да имате извършител, лежащ на топло.

— А кой казва, че го нямаме?

— Ти го казваш. По теб съдя. Ти си уморен. Отчаян си. Нямаше да си такъв, ако случаят се беше разрешил.

Бругелан въздъхна.

— Нямам кой знае какво да ти дам, Хенинг. Тактически съображения, знаеш.

— Мм. Но ако ти кажа, че снощи разговарях с един служител, мъж с дълга, руса коса, който изглеждаше така, сякаш е виждал Човека с косата.

— Той говори ли с теб? — прекъсна го Бругелан.

Хенинг не отговори.

— Надявам се, че не е казал нещо?

Хенинг все така не продумваше и дума.

— Каза, че бърза да се прибере при сина си.

— По дяволите — просъска Бругелан тихо в телефонната слушалка. Изминаха няколко секунди. Хенинг знаеше достатъчно добре, че не биваше да разваля такъв момент с още въпроси.

След малко Бругелан тежко въздъхна. А когато отби на една автобусна спирка малко по-късно и започна да обяснява, Хенинг изписа един лист формат А-4, целия в букви, които някогашното му цинично и ледено „аз” би събрало в една дума.

Убийство от класа.

Тя избра звука, защото й напомняше за един шеметен купон и за един несравним подарък. Но звънящите аларми на мобилния телефон никога не бяха нещо приятно.

Трине Юл-Осмундсен бързо замахна към нощното шкафче, опита се да стигне телефона, преди врявата да е събудила Пол Фредрик, който непрекъснато се оплакваше, че тя става толкова рано. Без да може да отвори очи, тя продължаваше да лежи и пипнешком да търси правоъгълния апарат на мъчението. Накрая го стигна и с усилие успя да прокара палец върху точното място на екрана. Най-сетне настъпи тишина.

Трине потъна обратно във възглавницата. Колко часа сън се бяха събрали този път?

Прекалено малко.

Беше се събудила посред нощ, цялата в пот. В съня, от който бе изтръгната, тя се намираше в голяма, открита област и огромно множество от хора се беше събрало около нея. Не можеше да докосне нито ръцете, нито раменете, но се опитваше да се освободи, първоначално спокойно, а след това все по-панически. Обърна погледа си на една страна, а онова, което съзря в бледосивкавото небе, я накара да въздъхне. Нещо лъскаво блестеше и тя забеляза, че беше остро. Неудържимата радост започна точно в момента, когато видя, че въжето беше прерязано, а голямото, лъскаво нещо се приближаваше към нея. Знаеше, че това беше последното, което щеше да преживее, чувството беше толкова силно, толкова живо, че тя се протегна към светлината и се улови за гърлото, когато се събуди в паника и трябваше да си напомни да диша.