Томас Энгер - Кървава мъгла

Най-любезно получи позволение да сложи Алиша да си легне, стига обаче първо да се позакача с нея. Да се позакача означаваше всичко, което би я накарало да се засмее с пълно гърло. Той й почете малко, отново от една от книжките от поредицата за Карстен и Петра, почеса я също по гърба с колкото се може по-остри нокти, защото тя го обожаваше. Но не легна там малко след това, когато всичко утихна. Само на Анита й беше разрешено.

И може би нямаше никакво значение, независимо колко много я закачаше, колко й четеше и я почесваше. Той винаги щеше да бъде номер две. И да, имаше място на борда, но Бярне никога не бе обичал особено вторите места. Никога не беше харесвал чувството някой друг да е по-добър в нещо от него.

В денонощието трябваше да има повече часове, помисли си той и се обърна към „Грьонланд” [15] „Грьонланд” е квартал в централната част на Осло. . Ако имаше как да си купи време, щеше да си е поръчал тонове. Така щеше да има време за Леголенд, за море в южната част на страната, щеше да може да предприеме и онези походи в планината, да отиде на риболов. Щеше да може да даде на Анита децата, за които тя мечтаеше.

Но ако щеше да работи това, трябваше да бъде толкова добър, колкото му се искаше да бъде, така че той трябваше да живее с тази работа. Трябваше да бъде работата. И работата трябваше да бъде него. Изцяло него.

А сега те наближаваха четиридесетте, и двамата. Ако времето не се канеше да избяга от него , то определено започваше да се изплъзва от нея . А те все още не бяха седнали да поговорят точно какво щеше да означава това. Изобщо не им беше оставало време.

Бярне беше срещнал Анита в Спортната академия в средата на 90-те години. Тя беше един випуск след него, не беше точно негов тип, обожаваше „Аеросмит” и сапунените сериали „Бевърли Хилс 90210” и „Мелроуз Плейс”, беше двадесет и два сантиметра по-ниска от него и понякога играеше футбол. Но с нейната средно дълга, светла коса, леко кривия преден зъб и яркия й заразителен смях, тя ставаше още по-неустоима за него. Той ясно беше осъзнал факта, че тя бе от Хамар и по-рано беше дала категорично да се разбере, че не можеше и да измисли нищо по-добро от това да се премести обратно в квартал „Викингшипе”, макар че бе родена в живописния „Хенингсвер”. Имаше нещо в нейния чар. Типичната за Северна Норвегия грубоватост. Той просто трябваше да я има.

Първоначално тя устояваше на неговите опити за сближаване, най-вече защото вече си имаше приятел, но го изненада, насочвайки се към това, което можеше да получи, вместо да се държи здраво за онова, което имаше. Шест години по-късно те се ожениха, а заради работата на Бярне сега обитаваха жилище за двама души на улица „Тенисвайен” в Шлемдал [16] Шлемдал е квартал в Осло. . Караха едно „Волво” комби с ремък, който не спираше да вие. Нямаха си вила, нямаха си куче, но двамата имаха дете, заради което той с радост би се хвърлил пред някой влак, ако трябваше да го защити. Независимо дали беше на второ място, или не.

„Късметлия си” — каза си той и погледна как асфалтът се простираше пред него като оловносива пътека. Виждаше хора на път за работа, велосипедисти, които караха опасно, минавайки на червено, и пешеходци с лица в напрегнати, стегнати гънки. Вятърът ги духаше. Бярне усещаше повеите му по колата. Над острия връх на „Осло Плаза” дъждовен облак се носеше към града.

„Задава се студен ден” — помисли си Бярне, надявайки се поне да е продуктивен, макар че не разбраха много за 83-годишната старица предишната вечер. Вдовица, някогашна учителка, родена и израснала в Йесхайм и преместила се в Осло в началото на 90-те. Имала син, който не я посещавал особено често, но той беше на снимката на стената й. Том Свере Педерсен и семейството му. Университетски преподавател с жилище във Виндерен. А снимката с него и семейството му е била съборена и унищожена.

„Със сигурност е важно” — помисли си Бярне, но поради причини, които към момента бяха неизвестни. Това, което според него най-много се открояваше в случая, беше, че нагледно никой не беше чул или забелязал каквото и да било. Нито болногледачите, нито персоналът бяха обърнали внимание дали някой беше влизал или излизал от стаята на Ерна Педерсен в рамките на следобеда.

От тези, с които Бярне беше разговарял, никой не беше в състояние да каже нещо лошо против нея. Тя била незабележима, почти не успявала да си общува с някого, просто си седяла и плетяла. Една възрастна дама, която се занимавала със своето, с малкото, на което била способна.