Томас Энгер - Зло наследство

Днес разбрах, не съм мъртъв.

Бях в шок, въпреки че знаех, че е възможно да се случи след толкова много години.

Известие за собствената ми смърт.

Значи не е било само лош сън.

Не знам колко пъти почти се бях връщал, колко често съм мислел, че трябва да има някакво друго решение, така че да можем да живеем заедно, всички заедно. Но щеше да бъде твърде трудно и твърде опасно. И тогава никога вече нямаше да мога да си тръгна от тях още веднъж.

Вчера видях едно малко бебе в детска количка. Беше момиченце с рижа коса и големи къдрици. Когато майка му забеляза, че ги наблюдавам, забърза крачка и продължи да бута количката, като се обърна, за да види дали не ги следвам. Разбирам я добре — вероятно не изглеждах безопасен, облечен в мръсните си дрехи. Но не можех да откъсна очи от малкото дете.

Сякаш гледах Джули.

И за един кратък миг бях отново у дома. Почти можех да усетя мириса на гората Ухурия, на „Удсвю на хамбара и нивята. Виждах я как лежи там, в количката си под каменното стълбище, и спи. Но след това се сетих за Червената дама и за брат си и отново си спомних защо бях отпътувал. Защо трябваше да замина.

Най-накрая открих къде ще бъда. Няма да го напиша тук, в случай че някой някога открие тези страници, но знам, че веднага трябваше да тръгна натам. Ако има нещо, което разбрах през всичките тези години, то е, че злото е навсякъде и ние не можем да направим много, за да го спрем.

Но аз ще направя и малкото, което е по силите ми.

Мисълта за това, което ще се случи, ме изпълва със сили. Мисля си за живота, който оставих зад себе си, за това, което ми предстои. Мисля за нас, за всичко, което имахме, всичко, което изгубихме.

Господи, колко ми липсват момичетата ми.

Миризмата винаги беше най-ужасна. Миризмата на болница. Мирисът на мама — такава, каквато бе сега.

Всеки път, когато я посещавах, си мислех как ли щеше да ухае, ако само бе успяла да живее с нас в „Удсвю“. Щеше да излъчва мириса на нашите стени, на цветя и дървета, на храна, различна от тази, която получава тук. Но въпреки че я къпеха и решеха, че й слагаха любимия парфюм, за да се почувства красива и чиста, когато дойдех, миризмата на болница не си отиваше.

Почти нямах друг спомен за мама. През последните седем години тя беше тук, в стая със спуснати завеси. Не понасяше светлина и шум. Лекарите казваха, че не знаят дали някога ще се оправи, че само времето ще покаже. Междувременно дните се редяха. Станах на шестнайсет години и нямаше нищо, с което можех да й помогна.

Домът за психичноболни се казваше „Карик Лодж“. Беше хубав, намираше се на половин час път с кола от „Удсвю“, точно до езерото. Около масивната гранитна сграда имаше просторни тревни площи, дървета, които винаги изглеждаха свежи, мека трева, върху която бе приятно да се ходи. В близост личаха отъпкани пътеки, които водеха надолу до водата. Там имаше пейки, на които човек можеше да седне и да наблюдава лебедите.

Но мама не правеше нищо от изброеното. Не мисля, че някога го бе правила.

Посещавах я всяка неделя. За да можеше да разбере кой идва, винаги почуквах три пъти на вратата. След това чаках малко. После почуквах два пъти и чаках отново. Следваше последно почукване от моя страна, преди да отворя вратата и да се шмугна в стаята. Не трябваше да вкарвам много светлина вътре.

Тогава търсех погледа на мама.

Понякога очите й грейваха. Друг път погледът й се плъзгаше покрай мен. Не знам какво гледаше, ако изобщо гледаше нещо. От време на време трябваше да натисна копчето над нея, което повдигаше бавно горната част на леглото. След това сядах на един стол, изваждах тефтер и химикалка и започвахме да си пишем. Кратки въпроси. Кратки отговори. Седяхме така, докато мама имаше сили, никога за повече от час.

По един час всяка неделя.

Това бе всичкото време, през което се виждахме.

Мама беше на четиресет и три години, но изглеждаше много по-възрастна. Може би имаше нещо общо с погледа й — винаги блуждаещ, и движенията й — винаги забавени.

Някога беше учителка по математика, много добра учителка, както бях чувала. Работеше в гимназия „Уедърби“ — училището, в което самата аз уча сега. Случваше се учителите да ме питат за нея, но никога не говорехме за причината, поради която тя стана такава, каквато бе сега. Че вероятно беше нещо, свързано с татко.