Томас Энгер - Зло наследство

Сега вече нямаше никакви звуци. Чуваше се само шумоленето на гората Ухурия, когато затворех очи вечерно време. Мама беше в „Карик Лодж“, откакто навърших девет години, а дядо нямаше сили да гледа животни, след като навърши седемдесет. Натоварването стана твърде голямо за гърба му. А когато преди повече от шест години баба Пенелопе не успя да се пребори с рака, една голяма част от него си отиде с нея. Мога да видя промяната в него. Преди винаги беше готов да се усмихне, често се шегуваше с мен, когато бях малка.

Един от първите ми спомени с дядо бе как кара трактора на нивата, обгърнат в пушек от лулата си. Ореше земята неуморно — чак докато работата не беше приключена. А вечер, когато се връщаше вкъщи, постоянно миришеше на смесица от пот, дизел и тютюн. След това заспиваше с доволно изражение пред телевизора.

Понякога вземаше и мен на трактора. Стоях в скута му и усещах мотора под нас. Не говорехме много. Нямаше нужда. Беше хубаво просто да съм там, да усещам мириса на дядо и на трактора. Знаехме, че сме полезни. Сеехме и жънехме.

Сега той само седеше там.

Дали просто чакаше да умре?

Вероятно не беше очаквал, че животът му ще бъде такъв, когато остарее. Че ще живее сам в голяма стара къща без други възрастни наоколо. Че ще гледа безсмислени програми по телевизията и ще се грижи за шестнайсетгодишно момиче.

Въпреки че относно грижите…

Не знаех всъщност кой за кого се грижи.

Качих се в стаята си и седнах до прозореца. Нямаше много какво да се види в тъмнината, но аз обичах да гледам към гората. Винаги го правех. Носеше ми едно спокойствие в цялото тяло. И стоях там до късно през нощта.

Тялото ми се съпротивляваше, докато се обръщах на другата страна.

Не знаех кога бях заспала, но трябва да е било късно. Или рано, зависи от гледната точка. Постепенно очите ми свикнаха със силната слънчева светлина, която влизаше през отворения прозорец. Боляха ме. Пулсът ми туптеше в слепоочията. Почти нямах слюнка в устата си. Стомахът ми издаваше концертни звуци.

Надигнах се, поставих крак върху студения под. Дрехите ми лежаха на купчина до леглото. На нощното шкафче, до снимката на мама и татко, тиктакаше будилник, който явно не беше свършил работата си, защото отдавна вече трябваше да съм на училище. Преди няколко часа, по-точно.

Обикновено щях да изпадна в паника и да тръгна светкавично, но точно днес не можех да се забързам. Бях твърде уморена, твърде изтощена. Беше ми писнало от момичетата в класа и всичко, което ми причиняваха: „Откога не си се къпала, Джули?“, „Това ли е най-хубавият пуловер, който имаш?“, „Ще си пишем довечера, Джули. Не, всъщност няма как. Нали нямаш мобилен телефон!“

Случваше се да откраднат едната ми обувка или някоя дреха от мен и да ги хвърлят в кошчето за боклук. Или ако бяха в наистина добро настроение — направо в тоалетната.

Докато слизах по стълбите, краката ми бяха като вдървени. Всеки мускул ме болеше. Сега не се чуваха никакви гърмящи звуци от всекидневната, само един разпален глас от телевизора. Нямаше нужда да влизам. Знаех, че дядо седи там и гледа едно или друго токшоу. Дръпва малко от лулата, похапва камфорови бонбони. Сигурно дори не беше чул, че съм вкъщи.

В коридора валма прах се носеха по пода. Довлякох се до кухнята. Имах чувството, че стъпвам в пясък. Прозорецът към двора беше нацапан. В мивката имаше чаши и чинийки, останали отпреди много дни. Фурната беше мръсна и покрита с остатъци от мазнини. А в пералното помещение знаех, че ме чака огромна купчина с дрехи и че трябваше отдавна да съм направила нещо разумно с нея.

Но не можех да се справя и с това.

Всъщност, като се замислех, изобщо не можех да стоя тук.

Затова си направих един сандвич, сипах малко вода в едно шише и набързо изядох два сухара, преди да се кача в стаята си и да сложа някои допълнителни дрехи в една раница. Закрепих към раницата шалте и спален чувал и написах бележка на дядо, която закачих на хладилника: „ Отивам на разходка в гората. Може и да пренощувам. Джули “.

Другите ученици в училище разправяха, че в гората Ухурия имало духове. Но въпреки че имах много добро въображение, никога не се страхувах да отида там. Даже точно обратното. Не можех да си го обясня, но в гората се чувствах наистина у дома си. Обичах да съм сама сред дървета, пирени и клони. Когато чувах шумоленето от клоните около себе си, чувствах, че у мен всичко се успокоява.

Но имаше едно нещо, което смятах за странно. По една или друга причина животните в гората не се плашеха от мен. Не знам колко пъти бях срещала лисица, глухар, сърна или пък елен и тогава те просто стояха и ме гледаха. Като че ли по някакъв начин ме познаваха. Почти съм сигурна, че можех да отида до тях и да ги пипна, толкова питомни изглеждаха.