Томас Энгер - Зло наследство

Намерих колелото си точно там, където Чарлз Фрогъл го беше оставил, но нещо ме накара да спра. Предната гума беше спаднала повече от обикновено.

Всъщност беше спаднала напълно.

Въздъхнах и се наведох да проверя гумата. Не намерих нищо притеснително.

След това чух как някой се изкиска зад мен.

— Търсиш ли нещо?

Обърнах се и видях, че Офелия държи вентила в ръката си. Усмихваше се, като че ли е спечелила с коварство един милион.

— Искаш ли си го обратно?

Някои от останалите ученици започнаха да се събират около нас.

— Може ли да ми го върнеш? — измолих аз. — Моля? Трябва ми.

Понякога помага да се молиш.

Офелия, все още с доволна усмивка на лицето, направи няколко крачки към мен.

— А аз какво ще получа в замяна?

Спря на метър от мен. Опитах се да мисля.

— Нямам пари — отвърнах аз. — Моля те, трябва ми, за да мога да се прибера вкъщи!

Лицето на Офелия помръкна.

— Какво ще получа? — повтори тя.

— Нямам нищо, което мога да ти дам — отговорих тихо.

Сара се подхилваше отстрани. Офелия се усмихна отново.

— Само се шегувам. Разбира се, че ще го получиш обратно. Ето — каза тя и замахна с ръка, като че ли ще хвърли вентила. Погледнах нагоре, но не видях нищо във въздуха.

Момичетата отново се изсмяха.

— Имаме право да се позабавляваме, нали, Джули? Какво е животът без малко забавление?

Не отговорих.

— Ето — започна пак Офелия. — Ще ти го върна.

Протегна ръката си и тъкмо щях да направя същото, за да взема вентила, когато изведнъж Офелия го хвърли с всичка сила колкото може по-надалече. Видях го как се издига над навеса за колелата и за няколко секунди ми се стори, че увисва във въздуха. След това се изтърколи някъде зад навеса, на пътя.

— Опа! — възкликна Офелия с престорена усмивка. — Изпуснах го.

Обърна се към другите и получи овациите, които търсеше. Тъкмо щях да изскоча на пътя, когато една кола профуча край мен. Скоро след това мина още една и аз осъзнах, че е опасно да отида там. Освен това не беше сигурно и че ще намеря вентила.

Хванах кормилото на велосипеда и започнах да вървя бавно. Докато момичетата се кикотеха зад мен, си мислех за дългия път до „Удсвю“. Осем километра. Влачейки колелото.

Щеше да ми отнеме цяла вечност да се прибера у дома.

Сгромолясах се на пода в коридора и се облегнах на стената. Дори не можех да сваля раницата си.

Въпреки че беше тихо около мен, главата ми гъмжеше от звуци: бибипкането и ръмженето на колите, търкането на обувките ми в асфалта, докато се влачех към вкъщи. Затворих очи, оставих мракът да ме погълне и започнах да се унасям в дрямка, а звуците бавно изчезваха.

Когато се събудих, Рудолф стоеше пред мен. Мяучеше и се умилкваше. Бях се плъзнала към пода, така че сега се намирах в полулегнало положение. Гърбът ме болеше. Изправих се. Прокарах пръсти през меката красива козина.

Лампата на тавана светеше слабо. Замръзвах, въпреки че все още бях с връхна дреха и обувки. От всекидневната се долавяше слабо бръмчене, което ту се усилваше, ту стихваше. Надигнах се внимателно, за да свикнат краката ми.

Замъкнах се в кухнята. Хладилникът изскърца, както винаги, когато го отварям. Наполовина изядено сирене, буркан с конфитюр, буркан с маслини, презряла круша, остатъците от кутия спагети, които дядо очевидно беше претоплял. Нямаше нищо привлекателно за ядене. Изпих чаша вода, но след нея само се почувствах задъхана и уморена. А когато поставих силно чашата на плота, звукът от удара прониза главата ми.

Открих дядо във всекидневната. Както винаги, излегнат във фотьойла, с глава, наклонена настрани, и все още с очила, разположени на върха на носа. Краката си бе сложил върху една табуретка, чиято кожа беше съвсем протъркана в горната си част. На малката масичка до него лежеше отворен един вестник. Миришеше на тютюн.

Взех едно одеяло от дивана и го завих с него. Погледах го в продължение на няколко секунди, преди да изключа телевизора. Брадата му беше сиво-бяла. Малкото останала коса се бе събрала около ушите му, а някои от кичурите стърчаха във всички посоки. Кожата под брадичката бе обсипана с дълбоки бръчки, които се спускаха към гърдите му. Тениската, която някога бе бяла, сега беше станала мръсносива. Износените му зелени панталони бяха вдигнати чак над корема му. Не изглеждаше особено удобно да седиш така, леко изкривен, с глава, отпусната на облегалката, но на него му харесваше по този начин.

Не знам защо, но гледката на спящия ми дядо ме накара да си спомня за животните, които имахме, когато бях малка. Кравите, които започваха да мучат, когато отивах в обора. Прасетата, които грухтяха развълнувано, когато се появявах с храна. Имаше толкова живот в стопанството. Винаги се случваше нещо.