Томас Энгер - Зло наследство

Останах неподвижно, гледайки ги в продължение на няколко секунди, чак докато не осъзнах, че не съм единствената. Момчетата, момичетата и да, дори някои от учителите ги проследиха с очи. И познайте дали Сара и Офелия не изпитваха удоволствие от това.

Тъкмо оставих велосипеда си и щях да тръгна след тях, когато чух силен шум зад себе си. Колелото ми лежеше на земята и предната гума се въртеше. Дочух смях. Знаех, че Сара и Офелия са спрели и ме гледат. Сигурно клатеха глави и правеха гримаси, преди да извикат в хор: „Боже мой!“ Опитах се да вдигна колелото, но то беше старо и тежко, така че не успях да се справя.

— Имаш ли нужда от помощ?

Обърнах се и видях, че Чарлз Фрогъл е дошъл до навеса. Учителят ми по природни науки бе висок и слаб, със средна на дължина вълниста коса и гъсти вежди. Той имаше още голям нос, сочещ към уста, която винаги изглеждаше усмихната. Около нея беше пуснал брада, която още не беше решила напълно дали ще бъде черна, или сива.

Фрогъл хвана кормилото, вдигна колелото ми с такава лекота, като че ли то изобщо не тежеше, и опита да сложи степенката още веднъж. Тя отново поддаде, но той хвана колелото, преди да падне на земята.

— Изглежда, че степенката ти се е развалила — каза той. — Ще трябва да направиш нещо с нея.

Кимнах бавно.

— Дотогава просто ще го облягаме тук, до стената — каза Фрогъл и избута колелото встрани. След това изтри дланите си една в друга, за да се изчисти от праха и мръсотията.

— Благодаря — отвърнах аз.

Не се случваше често някой възрастен да ми помага с нещо. И въпреки че дълго време смятах, че Рудолф, Глен и Маргарет са единствените ми приятели, може би имах още един в лицето на господин Фрогъл.

— Но сега побързай — каза той и ми се усмихна. — Звънецът ще бие всеки миг.

— Ще побързам — отвърнах на усмивката му.

— Ааууу!

Скочих толкова рязко, че бедрата ми се удариха в масата пред мен и тя се обърна. Ударът предизвика пълна тишина, след което всички избухнаха в смях. Не бе трудно да се чуе кои от момичетата се смяха най-дълго и най-високо.

Опипах с ръце и намерих кабарчето, което се беше забило в панталона ми. Извадих го и се огледах. Погледът ми се спря върху най-задния ред, където три момчета се гледаха един друг с ехидна усмивка.

— Така и не се научи, Джули Мур — извика Руфъс, момчето в средата, най-лошият от тях.

— Трябваше да се сетя, че сте вие — измърморих аз, докато изследвах кабарчето. Върхът беше извит.

— Аз им к-к-к-казах, че не т-т-т-трябва да го п-п-п-правят — заекна Глен.

Обърнах се към бледото като тебешир, слабо лице до мен.

— Защо тогава ги остави да го направят, а? — попита Маргарет, която седеше на масата точно зад Глен. Както винаги, очите й святкаха.

Вратата на класната стая се отвори с трясък. Всички се сепнаха и се обърнаха към Чарлз Фрогъл. Навярно беше видял всичко, защото сега не се усмихваше.

— Руфъс, изтрий от лицето си тази усмивка! — извика той и направи една голяма крачка, влизайки в стаята. — Днес след часовете оставаш в училище!

Момчетата от двете страни на Руфъс се спогледаха, след което се усмихнаха облекчено.

— За вас важи същото — каза Фрогъл и посочи Питър и Джери.

И тримата потънаха в столовете си. Фрогъл тръгна решително към катедрата и захвърли силно чантата си, докато гледаше вън от класната стая.

— Ако хвана някого от вас да прави това още веднъж — изрева Фрогъл, докато очите му се плъзгаха по нас, — ще го завлека при директора, дърпайки го за косите. Ясно ли е?!

Сякаш за да подчертае сериозността на думите си, удари юмрук в масата и тя изскърца. Този път аз бях единствената, която не се стресна. Вместо това усетих едно топло чувство в себе си, въпреки че знаех, че ще ме тормозят и заради това. Любимката на Фрогъл. Бях го чувала и друг път.

Горе, на катедрата, учителят по природни науки извади от чантата си една камара листове.

— Сега, след като разрешихме този въпрос , има ли някой от вас, който знае какво представлява експериментът „Терела“? — попита той.

Никой не отговори. Фрогъл намести очилата си и започна да ни наблюдава. Трябваха му няколко секунди, преди да забележи вдигнатата ми ръка.

— Да, Джули? — попита той нежно.

— Това е бил опит да се създаде изкуствено северно сияние — отговорих аз.

— Правилно! — възкликна Фрогъл. — И това е темата, за която ще говорим днес.

За щастие, денят мина много бързо. Когато училищният звънец иззвъня след последния час, си мислех само колко хубаво ще е да се прибера вкъщи. За късмет, дъждът премина бързо над Холоуей и пътищата като че ли вече бяха изсъхнали.