Томас Энгер - Зло наследство

Това беше и причината всеки ден да отивам на училище с колело. Осем километра на отиване. Осем километра на връщане. „Картата за автобус струва пари“ — казваше дядо, а ние не бяхме много заможни.

По-рано ми харесваше да седя на скърцащата седалка на велосипеда на отиване и на връщане, поне в случаите, когато не валеше. Не беше много разумно, че колелата нямаха спици и че веригата беше леко хлабава. Беше приятно да увелича скоростта, да оставя краката си да почиват върху педалите, докато косата ми се вее на вятъра. Най-хубаво беше сутрин, когато въздухът все още бе свеж и студен и аз се радвах, че отивам на училище.

После вече спрях да се чувствам така.

Мисля, че знам кога точно се промени и това. Беше един ден в четвърти клас, когато госпожица Тили искаше да доведем с нас родителите си в училище, за да ни разкажат кой каква професия има. Другите, естествено, се чудеха злобно какво прави дядо там, а той, умникът, мислеше, че е най-добре да каже истината защо той беше там, а не родителите ми.

Все още си спомням какво мълчание настана в класната стая, когато дядо разказа, че баща ми е изчезнал на Нова година, когато съм била само на една година, че осем години по-късно е бил обявен за мъртъв и че след това мама е заживяла в лудница. Не го разказа точно така, разбира се, но това беше нещото, което всички чуха. Опитаха се да се сдържат, но чух как Сара и Офелия започнаха да се кикотят.

През следващите дни и седмици забелязах също, че се шепне и злослови зад гърба ми. Аз бях момичето с рижава коса и лунички, което имаше луда майка. Очилата и брекетите, които трябваше да нося, не правеха ситуацията много по-добра. Спортът също не ми беше силната страна, с изключение може би на плуването.

Ако не можех да разчитам на Маргарет и Глен, не знам дали щях да издържа да ходя на училище. Те бяха общо взето като мен, съвсем малко по-различни. Маргарет бе по-голяма от всички други и на височина, и на ширина, и много по-силна. Освен това имаше избухлив нрав, затова момчетата обичаха да я дразнят. Тогава тя внезапно експлодираше и всички побягваха. Но горката Маргарет беше още по-зле и от мен в тичането.

Глен беше пълната противоположност на Маргарет — най-дребният и най-тихият от всички в класа. Това не бе учудващо, защото той заекваше през цялото време. Другите в класа, особено Руфъс и Питър, обичаха да се закачат с него, когато говореше, или по-точно, когато се опитваше да говори. Но Глен не заекваше толкова много, когато беше само с нас. Тогава даже се усмихваше от време на време.

Глен, Маргарет и аз се подкрепяхме взаимно. Опитвахме се, доколкото бе възможно, да забравим, че сме такива, каквито сме. Но какви бяхме всъщност? Бяхме ли толкова по-различни от другите?

Не помагаше и фактът, че бях доста способна в училище. Обичах да чета и да научавам нови неща. Случваше се Чарлз Фрогъл, учителят ми по природни науки, да ме съветва за книги или списания, които предполагаше, че ще са ми интересни за четене. Предната седмица ми зае малка тетрадка със снимки и обяснения за всичко, което може да се яде в гората. Щеше да е супер да пробвам да намеря нещо следващия път, когато се разхождам в гората Ухурия.

Но това нямаше да стане днес. Навън бе тъмно, а вътре — студено.

Реших, че е по-добре да си легна.

И се надявах, че най-накрая ще успея да сънувам отново.

Успях да стигна гимназия „Уедърби“, преди бурята да се разрази. Докато карах към училище, облаците се събираха и ставаха все по-сиви и по-сиви с всяка секунда, но когато пристигнах и тръгнах да паркирам колелото си, все още бях суха. В същия момент някой ме блъсна встрани така, че почти изгубих равновесие.

— Сори, луничава муцуно, но ще паркираш на друго място — каза Офелия със самоуверена физиономия, шмугна се пред мен и настани колелото си под навеса на единственото място, което беше останало. Малко встрани от нас стоеше Сара и чакаше Офелия с престорена усмивка. Устните й блестяха от гланца, който си беше сложила. Останалата част от лицето й бе покрита с дебел слой грим. От двете й уши висяха лъскави и със сигурност скъпи обици. Тя ми отправи поглед, изпълнен с отвращение. Като че ли очите я боляха да ме гледа.

Офелия заключи колелото си и мина покрай мен със злорада усмивка. Нейното лице също беше силно гримирано. Косата й беше вързана в конска опашка с червена панделка и когато вървеше, си поклащаше задника.

Срещата й със Сара бе както винаги сърдечна — целувка по всяка буза, комплименти за днешното облекло. След това се отправиха към училищната сграда с такава походка, като че ли целият свят беше моден подиум.