Томас Энгер - Зло наследство

Когато се разхождах в гората Ухурия, никога нямах планове накъде отивам. Просто вървях натам, накъдето изглеждаше хубаво. Но винаги имах в себе си компас, така че да знам горе-долу в коя посока съм тръгнала. След като извървях два-три часа в посока северозапад и слънцето вече преваляше, реших да направя кратка почивка. Намерих едно дърво, паднало навярно при някоя буря преди много, много време, и седнах върху него. Отворих раницата, извадих шишето с вода и тъкмо щях да изпия една-две глътки, когато погледът ми беше привлечен от странна светлина, малко по-навътре в гората.

Там имаше нещо, което светеше в червено.

Обикновено всичко сред дърветата бе черно, зелено и сиво, но сега виждах червена светлина вътре в гората. Не идваше от запален огън, защото тогава щеше да има пушек, издигащ се към небето.

Но и небето бе станало някак странно, като размислих и се загледах по-добре в него. Когато тръгнах от вкъщи, нямаше никакви облаци, а сега горе се събираха дълги танцуващи ивици. Те също бяха червени, но цветът се променяше през цялото време — ставаше ту по-блед, ту по-ярък. Някои от ивиците се извиваха дъгообразно по небосвода, като че ли удряха с камшик нещо, което не можех да видя.

Първото, което ми дойде наум при тази гледка, беше „красиво“. Следващото — „зловещо“. Чувствах, че всеки момент някоя от ивиците може да се хвърли към мен и да ме запрати в космоса.

Какво, по дяволите, беше това?

Изправих се, сложих отново раницата си на раменете и направих няколко крачки към странната светлина в гората. Спрях до два дебели, почти успоредни дънера, които като че ли бяха израснали заедно. Внезапен порив на вятъра ме блъсна в лицето. Беше толкова силен, че едва не изгубих равновесие, но изведнъж вятърът утихна и стана съвсем, съвсем тихо.

Огледах се наоколо. Само аз бях тук. Започнах пак да вървя все по-навътре към красивата магическа светлина. Проврях се през един гъсталак. Земята ставаше по-шуплеста и сухият мъх скърцаше под краката ми. Все още нещо светеше в червено на няколко метра пред мен. И светлината идваше някъде изпод земята.

Отместих един клон, който се пречупи, като че ли беше кибритена клечка, и ето че вече бях при светлината. Излизаше от земята, оцветяваше дърветата и клоните в тъмночервено и по бузите си усетих колко топло и приятно стана около мен. Сякаш земята гореше, без да има някакви пламъци.

Любопитството у мен надделя. Застанах на колене и започнах да копая с ръце. Копаех все по-бързо и по-бързо и изтребвах пясък и пръст от земята с все по-бързо темпо. Пръстта се ронеше в ръцете ми. Нищо друго не съществуваше в този момент. Червената светлина ставаше все по-силна, колкото по-надолу копаех. И сега вече виждах откъде идва тя.

Там долу лежеше една малка правоъгълна кутия, покрита с един слой пясък. Кутията светеше в червено и тъкмо когато се протегнах към нея, земята под мен изчезна.

Падах.

И падах.

А след това спрях да падам.

Лежах по гръб. Поне така предполагах.

Премигах няколко пъти, опитах се да различа къде се намирам. Не ми отне много време да разбера, че съм паднала в някаква дупка или пещера и че не мога да помръдна.

Последното, което си спомнях, беше, че се протегнах към странния предмет, който светеше изпод земята, и паднах. Не си спомнях обаче дали съм се ударила. Всъщност не изпитвах болка никъде по тялото си. По-скоро не го усещах. Като че ли земята, върху която лежах, не беше там. Като че ли се носех във въздуха. И същевременно това не беше така.

Бях ли се парализирала? Щях ли да остана да лежа тук с дни, седмици, месеци, без някой да ме открие?

Тази мисъл ме накара да скоча и само след секунда вече бях права.

Уау.

Какво се бе случило току-що?

Никога преди не се бях изправяла по този начин. В часовете по спорт се опитвах да лежа по гръб и след това да се изправя рязко на крака, както правят гимнастиците, но никога не ми се получаваше.

Не и досега.

И все още не чувствах нищо. Не ме болеше. Погледнах ръцете си, краката, корема. Да, това все още беше моето тяло. Но къде бях аз? И от колко време бях тук?

Единственото, което знаех, беше, че се намирам в някаква дупка в земята, далече в гората, и че е тъмно. Исках да погледна нагоре, но очилата ми лежаха на земята до мен.

Счупени.

Дядо щеше да побеснее.

Но дори без очила успях да видя, че танцуващите ивици на небето са изчезнали. А до ръба горе имаше поне три метра, може би дори четири. Един господ знаеше колко далече в гората се намирах. Дори да виках, никой нямаше да ме чуе, може би само хищниците щяха да дойдат скоро.