Томас Энгер - Зло наследство

Влязох в къщата. Качих се в стаята си. Не ми беше до вземане на душ и преобличане. Само захвърлих раницата си, седнах на леглото и започнах да размишлявам. Може би татко, по един или друг начин, бе оцелял през всичките тези години и просто чакаше някой да го открие? Случвало се е и с други хора, нали?

В момента не можех да се сетя за такъв случай, но усещах, че ми се иска веднага да се върна в гората и да започна да търся. Но откъде трябваше да започна? Петнайсет години са много време, а гората Ухурия беше страшно голяма.

Наистина ли ме е нямало две денонощия?

Откачено бе, че съм лежала насред гората толкова дълго, без да се събудя, че насекомите не са ме открили, полазвайки навсякъде.

Добре познат звук от коридора ме накара да наостря слух. Измяуках в отговор.

— Здравей, Рудолф — казах аз и се изправих от леглото. — Хвана ли някакви мишки в последно време?

Котаракът едва надничаше иззад вратата. Седнах на колене, както винаги, когато искам той да дойде при мен. Но сега Рудолф не дойде. Само стоеше там, притихнал, и ме наблюдаваше.

— Какво има? — попитах го и направих една крачка към него. — Станало ли е нещо?

Той се отдръпна назад.

— Но, Рудолф, приятелче. Това съм аз.

Говорех с най-сладкия и мил глас, който имах, но Рудолф само подви опашката си. Станах и протегнах ръка да го взема, но той ме одраска с лапа. След това изсъска и избяга надолу по стълбите.

„Много странно“ — мислех си. Почти изглеждаше така, сякаш се страхува от мен.

Седнах отново на леглото. Потрих леко дланта си там, където Рудолф ме беше одраскал, но не ме болеше, нито пък мястото беше зачервено.

Случваше се нещо странно. Първо видях необикновена червена светлина, после намерих странен предмет, след това паднах и бях в безсъзнание в продължение на две денонощия. Насекомите бягаха от мен, а сега Рудолф се държеше по абсолютно същия начин като тях.

Два дена в гората означаваха, че съм изпуснала и повече учебни дни. Не че това беше толкова страшно, но все пак. Погледнах часовника. Оставаше малко повече от час, докато звънне. Все още можех и да успея, нали?

В главата ми бързо се заформяше план. Извадих старата полароидна камера, направих няколко снимки на находката си и ги прибрах в раницата си. След това се забързах към хамбара, за да видя дали мога да ремонтирам набързо колелото си.

Но едно нещо навън ме накара да спра.

Ято големи птици бяха кацнали в двора. Стоях и ги гледах. Бяха с големи здрави човки, дълги крила и опашки. Черните пера проблясваха дори на сивата сутрешна светлина.

„Това са гарвани“ — казах си аз. Тъкмо учихме за тях в училище. Но Чарлз Фрогъл не спомена ли, че няма гарвани в тази част на страната? Какво тогава правеха тези тук? И защо се бяха втренчили в мен?

Не знам защо го направих, но ги преброих. Два пъти, за по-сигурно.

Бяха тринайсет.

Господин Фрогъл ни разказа, че съществуват много митове за гарваните. Докато някои хора смятали, че гарванът е сътворил света, други вярвали, че той притежава свръхестествени способности. Но това, което си спомнях най-добре и за което не можех да спра да мисля сега, беше, че гарваните можели да предупреждават за нещастия. Като война или смърт.

Продължих към хамбара, но през цялото време се обръщах и ги гледах, докато вървях. Бяха застанали един до друг, почти като в редица.

И продължаваха да ме гледат.

И сега не се чувствах изморена.

Натисках педалите с всичка сила, пристигнах в училище сигурно около петнайсет минути по-рано от обикновено, но нито мускулите на бедрата ме боляха, нито гърдите ми свистяха. Всъщност не разбирах нищо от това, което се случваше с мен, но не можех да се оплача. Когато влязох в училище, дори не бях потна, само изпълнена с едно прекрасно, топло чувство. Като че ли можех да взема същото разстояние още веднъж и да продължа даже по-нататък.

Паркирах колелото под навеса. Оставаха ми още десет минути до биенето на звънеца. Степенката работеше чудесно. Усмихнах се сама на себе си — все пак никога не бях използвала апарат за заваряване, преди да открия един сред инструментите на дядо в хамбара. Не знаех как работи, но когато започнах, се оказа, че не е толкова сложно.

Радвах се, че съм дошла по-рано, защото исках да се опитам да говоря с Чарлз Фрогъл преди първия час. Той беше може би най-умният мъж, когото познавах, а ако исках да разбера какво се случва с мен, трябваше да потърся помощ.

Профучах по коридорите, точно днес не исках да се натъквам на дразнещите момичета. Очаквах, че ще има вълнение покрай мен, след като бях изчезнала за няколко денонощия и много хора в Холоуей ме бяха издирвали. Но се разминах само с няколко погледа и коментара по мой адрес. Изглежда, че никой не смееше да ме заговори директно.