Томас Энгер - Зло наследство

— Джули! — извика той. — Ти ли си наистина?

— Д-да — заекнах аз.

— Ох, радвам се — отвърна мъжът, като същевременно извади едно уоки-токи. — Говори Фиц — каза той. — Намерих я цяла-целеничка.

След това се усмихна и дойде по-близо, за да ме разгледа.

— Но къде, за бога, беше? — попита той.

Обърнах се към гората и отговорих първото нещо, което ми дойде наум.

— Бях тук, навътре — отвърнах.

Той се засмя за кратко.

— Да, това е съвсем очевидно.

Мъжът кимна към дрехите ми. След това останахме неподвижни и се наблюдавахме известно време. Усещах, че Фиц иска да ме пита много неща, но вместо да премине към въпросите, той започна да върви, а аз го последвах.

— Ти не ме познаваш — каза Фиц. Пръчките под краката му пращяха. — Но аз съм един от тези, които те издирваха през последните дни. Тъкмо бяхме започнали отново търсенето за деня, когато ти се появи.

Спрях.

— През последните дни?

— Да?

— Какво имате предвид под „последните дни“?

Сега и Фиц спря, обърна се към мен.

— Как така? Не знаеш ли?

— Какво?

Той се усмихна.

— Нямаше те в продължение на две денонощия, Джули. Не го ли знаеше?

Когато Фиц и аз излязохме от гората, небето беше придобило обичайния си сив цвят. И сега бях не по-малко изненадана от момента, когато срещнах Фиц вътре в гората.

В нашия двор имаше поне петдесет души.

Неколцина от тях започнаха да викат към мен някакви звуци, които не успях да сглобя в думи, но раз — брах, че хората са щастливи да ме видят. Други, които изобщо не познавах, но които очевидно знаеха коя съм аз, се затичаха към мен и ме прегърнаха. И сега ме разпитваха къде съм била и дали съм добре, а аз отговарях само: „Да, добре съм. Съвсем добре.“, но пропуснах да им разкажа за светлината, за странния предмет, който намерих, и че никога в целия си живот не съм се чувствала по-добре. Не исках хората да си помислят, че съм луда.

Тогава зърнах дядо. И дядо ме видя.

Той изскочи от тълпата, тичайки към мен, доколкото човек с неговия гръб беше в състояние да тича, и спря на около метър пред мен. Може би очаквах, че дядо ще ме прегърне или нещо подобно, но той просто остана неподвижен, гледайки ме.

— Къде, по дяволите, беше? — попита той, а в гласа му се усещаше ярост.

— В гората — отвърнах. — Не видя ли бележката?

— Напротив, естествено, че я видях, но не мислех, че няма да те има толкова дълго, Джули. Наясно ли си колко ме уплаши?

Не можах да отговоря.

— Само това оставаше — измърмори той, — да изчезнеш и ти там вътре.

После ме погледна строго и след това внезапно се обърна.

— Какво каза? — попитах аз.

Дядо отново се обърна към мен, направи го много бързо.

— Нищо — отговори ми и тръгна към къщата ни. Вдигна поглед към сивите тежки облаци, които бързо се плъзгаха покрай нас.

Последвах го.

— Какво искаше да кажеш с това, че аз също съм щяла да изчезна там вътре?

Дядо само продължи да върви.

— Татко ли имаше предвид? — настоявах аз. — И той ли се е изгубил в гората?

Дядо все още не даваше изгледи да спре, затова изтичах няколко крачки и застанах точно пред него. Не повторих въпроса, защото знаех, че ме е чул. Но и сега той не отговори. Вместо това се обърна към другите.

— Благодаря на всички, че дойдохте и помогнахте да намерим Джули. Нямам думи, с които да изкажа колко съм ви благодарен.

Някои от тях отговориха, но не обърнах внимание какво казват. Гледах единствено към дядо, към непреклонния му поглед. Леко изплашеното изражение на лицето му, когато осъзна, че е казал твърде много.

Но аз чух какво каза.

Чух всяка една дума.

Затова сега за пръв път знаех какво наистина се бе случило в деня, когато татко изчезна. Беше се изгубил в гората Ухурия.

Не знам колко пъти бях разпитвала дядо какво се е случило в онзи ден, но всеки път получавах един и същ отговор — че нямало много за разказване. Татко излязъл навън, за да вземе вестника, и никога не се върнал. И не знам защо досега никога не бях размишлявала върху това, че вестник „Холоуей Диспеч” изобщо не излиза на Нова година. Не се ли води празничен ден тогава?

Значи дядо ме беше лъгал.

Защо го бе правил?

Гледах го как обикаляше напред-назад и се сбогуваше с дошлите. И ми се прииска да го попитам отново, пред всички тези хора, но знаех, че това няма да помогне. Той нямаше да каже нищо. Сега не. Може би никога.

Ами ако бях минала покрай татко? Ами ако бе паднал точно като мен и се бе наранил, и сега все още лежеше някъде в гората?