Томас Энгер - Зло наследство

Потиснах хлипането си и реших да не изпадам в паника. „Ще се справиш — казах си. — Трябва да успееш да се качиш горе.“ Забелязах, че това помага, че започнах да си вярвам малко, но не можех да намеря нещо, за което да се хвана. Нещо, което можеше да ми помогне да се изкача.

Едва сега установих, че стискам здраво някакъв предмет. Виждах контурите на странното нещо, което по-рано излъчваше силна светлина. Наподобяваше кутия или калъфче. Определено предмет, направен от човешка ръка. Но защо сега не светеше? И защо, за бога, бе заровено в земята, толкова навътре в гората?

Кутийката беше дървена. С напипване усетих, че в дървото е прогорена или издълбана фигура. Когато очите ми започнаха да привикват с тъмнината, видях, че фигурата прилича на скорпион. Не знаех защо точно в този момент мислех за това, но аз също бях скорпион. Родена съм на 21 ноември.

Странно.

Прокарах пръстите си по кутийката, голяма колкото несесер. Спряха се на вдлъбнатина, която разделяше повърхността на две. Натиснах двете страни — първо леко, а после по-силно. Чу се „шшш“, като че ли отварях безалкохолно, и кутийката се отвори.

Вътре имаше нещо.

Извадих го. Приличаше на свещ. Не, на химикалка, може би малко по-дебела от молив. Опипах повърхността, разклатих леко предмета, потупах го в ръцете си, за да усетя консистенцията. Беше грапав, почти като шкурка.

Някой трябва да го е направил такъв, мислех си. Но кой? И защо?

В средата напипвах прорез, който обикаляше цялата химикалка. Това ме накара да си спомня една друга химикалка, която притежавах някога и която трябваше да завъртя на едната страна, ако исках да пише в синьо, и на другата, ако исках да е в червено. Опитах да направя същото с тази. Завъртях я по посока на часовниковата стрелка чак докато не спря с прищракване.

В същия миг зад гъстите облаци се показа луната. Гората се обля в златиста светлина. Стените на дупката се откроиха ясно и сега вече можех да видя разни корени, които се подаваха тук-там и които можех да използвам, за да се изкача горе.

Това беше едно от най-странните неща, които съм преживявала. Същевременно усещах, че ми харесва. Забелязах също, че дланта ми е станала топла.

Върнах химикалката в кутийката, сложих я в раницата, която навярно се бе изхлузила от гърба ми при падането, и завързах пак здраво раницата. Сложих си и очилата, въпреки че стъклата бяха счупени, но изведнъж осъзнах, че всъщност виждам изненадващо добре дори без златистата светлина, идваща от луната. Беше лесно да различа корените, които стърчаха от стените на пропастта, подобно на ръце, които ми предлагаха помощта си.

Хванах се за най-близкия корен, дръпнах го леко и усетих, че е издръжлив, така че започнах да се изкачвам. С лекота успях да стигна до следващия и по-следващия корен, имах достатъчно сили. Опитах се да се оттласна и с крака, въпреки че ходилата ми се заравяха в сухата мъртва почва на стените и лесно се изхлузваха. Чувствах се като паяк, който се катери сантиметър по сантиметър по отвесна стена. Скоро се изкачих толкова нависоко, че успях да преметна единия си крак през ръба.

Останалото беше просто.

Изтупах от себе си малко мръсотия и пръст и се изправих. Първото, което си помислих, беше, че изобщо не съм изморена. Винаги когато се занимавах с някаква физическа дейност, оставах бързо без дъх. Сега обаче чувствах, че мога веднага да започна да тичам.

Не разбирах нищо от това, което се случваше.

Но знаех, че трябва да се прибера вкъщи. Беше посред нощ и въпреки че казах, че ще пренощувам в гората, имах нужда от душ. Освен това ми трябваше някое място, на което можех да се настаня удобно и да разгледам по-внимателно странния предмет, който бях открила.

Тъкмо тръгвах към вкъщи, когато нещо на земята ме накара да спра. Мравките. Изглеждаше така, сякаш бързат да избягат от мен. Но как, за бога, можех да видя малките животинки? Със счупени очила, посред нощ?

Не можех да мисля повече по въпроса. Вместо това започнах да тичам. С лекотата на заек прескачах дънери и клони, корени и паднали дървета. Като че ли никога в живота си не се бях чувствала по-здрава, по-силна и побърза.

И усещането беше толкова приятно.

А ако можех само винаги да съм такава!

Когато срещнах първия човек, бях все още доста далече от „Удсвю“. Първо не разбрах нищо. Един мъж, когото никога не бях виждала, извика името ми и се затича към мен. Носеше гумени ботуши и дрехи, които добре се открояваха в тъмнината.