Томас Энгер - Зло наследство

Според седмичния план днес трябваше да учим за газа ацетилен, така че бях сигурна, че Чарлз Фрогъл е дошъл рано, както обикновено, и приготвя всичко.

— Джули! — възкликна той в момента, в който влязох. — О, колко хубаво е да те видя! Толкова се бяхме уплашили за теб. Как си? Какво се случва с теб?

Фрогъл направи знак да вляза в препълнения му кабинет. Документи, книги, епруветки и малки надписани пликове лежаха разпръснати по бюрото му. Седнах и се заоглеждах наоколо. Фрогъл ме попита с какво, за бога, съм се захванала и аз реших да изстрелям отговора изведнъж. Още повече че ми оставаха само шест минути до звънеца.

Набързо му разказах всичко, включително това, което, изглежда, се бе случило с тялото ми: зрението, силите — абсолютно всичко.

— Всъщност не бях забелязал, че си без очила — каза Фрогъл, когато приключих. — Отива ти така — добави той, усмихвайки се.

Изчервих се още повече.

— Значи не помниш нищо от двете денонощия?

— Не. Мислех, че съм била навън само за няколко минути.

— Хм. Няма някакви подутини или синини по главата ти?

Поклатих глава и междувременно отворих раницата и извадих снимките, които бях направила. Подадох ги на Фрогъл. Изучавах погледа му, докато той ги разглеждаше.

— Прилича на скорпион — каза той и посочи фигурата върху кутийката. — Интересно — продължи той, докато разучаваше снимките. — Без съмнение си открила нещо наистина специално.

В следващия момент училищният звънец иззвъня както в кабинета, така и в коридора. Фрогъл се изправи.

— Трябва да погледна по-подробно това, Джули, но сега няма да успея. Ще може ли да запазя тези? — попита той и размаха снимките.

— Ами да — отвърнах аз и завързах раницата си.

— Ще проверя някои неща и след няколко дена ще говорим повече по въпроса. Окей?

Изправих се бързо и кимнах в съгласие.

Не разказах много на другите в класа, въпреки че те разпитваха и подпитваха. Казах само, че съм паднала в една дупка в гората и че ми е трябвало доста време, за да изляза от нея. Много от тях смятаха, че звучи вълнуващо и готино, чак докато Маргарет не им обърна внимание, че е можело да умра, ако не бях успяла да се изкача обратно. Странно, но дори аз не бях мислила много по този въпрос. Беше цяло чудо, че все още съм жива.

Дойдоха в следващото междучасие, когато Глен отиде до тоалетната, а Маргарет — до столовата, за да си купи бисквити. Чух стъпките им още преди да застанат до мен.

— И какво, сега изведнъж си знаменитост, така ли?

Не се обърнах, но знаех, че Сара и Офелия са с още три-четири момичета, които ги боготворяха.

— Наслади се, докато трае — каза Сара. — И без това няма да продължи дълго.

— Къде изчезнаха очилата ти, между другото? — добави Офелия.

Не отговорих, само се огледах наоколо. Ученици, които се гонеха, ученици, които стояха един до друг и разговаряха. Някой се смееше силно съвсем наблизо.

— Разбирам добре защо си ги хвърлила. Очилата бяха грозни. Но след като си започнала да се отърваваш от грозните неща…

Някой зад мен избухна в смях.

— Във всеки случай можеше да си вземеш един душ, преди да се върнеш в училище — изсумтя Сара. — Миришеш на гора.

Изведнъж около мен настана тишина. В същия момент започнах да виждам нещо, което никога преди това не бях виждала. Нещо вътре в мен.

Картини със Сара.

Картини с баща й.

Не знаех откъде идват. Не знаех също така защо се завъртях бавно, без да гледам някой друг.

След това впих поглед в Сара.

Тя замръзна, отдръпна се с една крачка. Аз се приближих. Все по-близо. Сара продължи да отстъпва, но аз не отмествах поглед.

— Какво правиш? — попита едно от другите момичета несигурно. Не ме интересуваше, забивах погледа си все по-надълбоко в очите на Сара. Тя изглеждаше все по-уплашена.

След това спрях.

— Знам защо плачеш през нощта — казах аз. — Защо се криеш.

Сара ме погледна ужасено.

— 3-за к-какво говориш?

— Да им разкажа ли?

Кимнах към другите и направих нова крачка към нея.

— Какво мислиш, че ще кажат приятелките ти за това?

Сега Сара започна да отстъпва все по-бързо. Никой от другите не казваше нищо, само й направиха място да излезе от кръга.

Изобщо не премигвах. Не помръдвах нито мускул. Единствено усещах в себе си едно приятно чувство, което се разпростираше из тялото ми при вида на сълзите на Сара.

Ролите бяха разменени.

Тогава тя се обърна и избяга.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Офелия. — Не видя ли, че плаче?