Томас Энгер - Зло наследство

Концентрирах се максимално, събрах всичките си сили и се засилих. И по някакво чудо успях да скоча достатъчно високо, за да се хвана за рафта с крайчетата на пръстите си. Освен това, без да знам как, успях да вдигна цялото си тяло така, че да преметна единия си крак отгоре.

— Кой е там?!

Гласът идваше от стаята на дядо. Нови стъпки по стълбището. Едва смеех да дишам, бях пропълзяла възможно най-навътре в гардероба, когато чух как вратата на дядовата стая се отваря.

— Кои сте вие? Какво правите тук?

В същия момент чух удар и нещо тежко падна на пода.

Дядо!

— Къде е тя?! — извика един гневен глас.

Стиснах очи. Притиснах ръце към устата си, за да не издам звук, и междувременно се чудех как мога да му помогна по един или друг начин.

Но как можех да го направя?

— Хайде, отговаряй!

Сега беше друг глас — по-дебел и груб. Опитах се да пропълзя още по-навътре в гардероба, но не се получи. Усетих, че лежа върху нещо гладко, може би найлонова торба, не можех да видя в тъмнината. Завих се с нея, като се надявах, че ще е достатъчна да ме скрие.

— Не знам за кого говориш — отвърна дядо.

Чу се нов удар. Дядо извика от болка.

— Много добре знаеш! Къде е то — момичето, което живее с теб? Къде е Джули?!

Отворих широко очи.

Те търсеха мен!

Още шум, още неща, хвърлени по пода. Никакъв звук от дядо.

— За последен път, старче: къде е тя?!

Притиснах крака към гърдите си. Дядо не отговори.

— Ти, проклет…

Очевидно мъжът беше нападнал дядо и сега го риташе и удряше.

Не можех да стоя тук! Трябваше да му помогна!

— Успокой се, човече, ще го убиеш — каза другият.

— Не ми пука!

Дядо изпъшка. Тогава мъжът спря, задъхан.

— Хайде, трябва да продължим да търсим.

Дявол да го вземе, какво щях да правя сега?

Вратата на стаята ми се отвори. Чух стъпките на два чифта крака. Издърпаха чекмеджетата на нощното шкафче, на скрина, отвориха вратите на гардероба, разместеха закачалките, изхвърлиха дрехи на пода. Преместиха чанти и чували, ходиха напред-назад, издърпаха леглото.

След това настана тишина.

— И тук не е — каза единият от тях.

— Може би е пренощувала при някого — отговори другият.

— Едно нещо е сигурно — каза първият. — Това няма да се разчуе.

Погледнах надолу.

„Не падай — казах си. — Каквото и да правиш, не изпускай перваза. Има поне пет метра до долу. Ако паднеш долу, ще се пребиеш до смърт.“ Така че стиснах зъби, хванах се колкото може по-здраво, притиснах пръсти в перваза. И се получи, успях да се задържа здраво.

Или поне достатъчно дълго.

Ругаенето по мой адрес и претърсването на стаята бяха приключили, така че предположих, че тези, които бяха влезли с взлом вкъщи, бяха готови. Тъкмо щях да се изкача обратно горе, когато силен порив на вятъра ме залюля и аз изпуснах перваза с едната си ръка. Останах да вися във въздуха, люлеейки се, и междувременно се опитвах да не крещя. След това вятърът се успокои. Не знам как успях, но все още се държах с другата ръка за перваза.

Погледнах дланта си, ръцете си. „Вдигнете ме — заповядах им. — Вдигнете ме, за бога.“ И като по чудо те започнаха да ми се подчиняват. Стиснах зъби, докато забивах пръстите си в перваза, и бавно се вдигнах нагоре. След това се хванах и с другата ръка и тогава вече стана по-лесно. С крака докоснах тухлената стена и сантиметър по сантиметър започнах да се изтласквам нагоре към прозореца, докато не преметнах единия крак през него.

Успях.

Влязох.

В същия момент чух шум от вратата долу. Погледнах през малка пролука в пердето. Двама мъже излизаха от къщата. Бяха обърнати с гръб към мен, но под светлината на външната лампа на стълбището можех да видя, че единият мъж има кръв по ръцете си. Спряха и се огледаха наоколо. Веднага се скрих зад пердето, затаих дъх.

— Хайде — каза единият скоро след това. — Тръгваме.

Погледнах отново. Не видях как изглеждат, освен че единият от тях имаше конска опашка. Косата му блестеше в сребърен цвят.

Влязоха в една кола и си тръгнаха. Бяха твърде далече, за да видя номера или марката на колата.

Гарваните продължаваха да стоят на мястото си и да гледат към къщата. Тринайсетият не се беше върнал. Накараха ме отново да мисля за нещастия, война и смърт. А вън, в коридора, лежеше дядо.

И не мисля, че се движеше.

Кръвта, която се виждаше встрани от главата му, бе тъмночервена и обилна.

— Дядо! — извиках.

Той лежеше по корем, с глава, обърната настрани. Имаше голяма подутина над едното око. Частта от лицето му, която се виждаше, беше покрита с кръв — и прясна, и засъхнала, а на пода до него лежаха два зъба. Потърсих пулс на врата му. Едва усещах нещо.