Томас Энгер - Зло наследство

— Т-това опасно ли е?

— Не, не е. Нито пък е животозастрашаващо, че единият му бял дроб е пунктиран. Но има две неща, които не са съвсем добри.

Доктор Дженаро постави ръце на масата пред себе си и сключи пръсти.

— Получил е няколко много силни удара в главата и това е била причината да изгуби съзнание. В допълнение, изглежда, че е счупил гръбнака си.

Погледнах я.

— Какво означава това?

— Означава, че съществува известен риск дядо ти да остане парализиран.

Сведох поглед и известно време се опитвах да асимилирам това, което току-що ми бяха съобщили.

— Парализиран ?

— Да. Но все още е твърде рано да се каже колко големи могат да бъдат евентуалните поражения. Той е подут на много места, така че ще трябва да изчакаме да преминат подутините, за да заявим нещо със сигурност. Но има още няколко неща, за които трябва да говорим.

Отново вдигнах глава към нея.

— След като това е било влизане с взлом и някой е нападнал дядо ти, трябва да говорим с полицията.

— Т-трябва ли?

Доктор Дженаро кимна.

— Обадих им се точно преди да дойда при теб, така че те са на път сега. Позвъних и на социалните служби. Това е обичайно действие.

— В такъв случай какво ще стане сега? Ще отида в дом за деца?

— Решението зависи от социалните служби. Бих те посъветвала, след като това е доста сериозно и скорошно, да бъдеш настанена в приемен дом оттук нататък.

— Приемен дом ли?

— Да. При семейство, което доброволно е решило да приема деца или тийнейджъри със сериозни проблеми.

— Значи при някакви напълно непознати?

— Да.

Опитах се да си го представя. Да живея при някого, когото не познавам, някого, който не знае нищо за мен.

— Не — отговорих.

— Какво имаш предвид?

— Не планирам да живея при някого, когото не познавам.

Погледнах я строго. Доктор Дженаро ме наблюдаваше така, като че ли бях малко дете.

— Полицията трябва да чуе за всичко, което се е случило, Джули. Трябва да се опитаме да хванем тези, които са причинили това, нали така?

Закимах бавно.

— Прекрасно. Дядо ти пита за теб.

— Наистина ли? Буден ли е?

Изправих се.

— Поне последния път, когато проверих, беше буден. Ще можеш да му направиш едно кратко посещение, докато полицията и социалните служби пристигнат.

Доктор Дженаро се усмихна.

Тъкмо тръгвах, когато тя ме спря.

— Не знам как си се справила, Джули, но имаш всички причини да бъдеш горда със себе си. Няма никакво съмнение, че си спасила живота на дядо си.

Бяло, бяло, бяло.

Всичко в стаята на дядо беше в бяло. Стените, завесите, дори нощното шкафче до леглото му бе бяло. Нямаше нито едно цвете или саксийно растение вътре. Никакви бродерии или покривки. Единственото, което дядо имаше, бе телевизор, който висеше на стената точно срещу него. Както и една мивка с огледало, закачено накриво на стената.

Избутах един стол до леглото на дядо и седнах. Гледах го как лежи, добре увит в завивката. Малкото му коса беше покрита с превръзка. Устните му бяха сухи и напукани, бузите му — подути. Едното му око бе изчезнало във възглавничка от кожа. Не можех да определя дали подутината е синя, жълта, или черна, но не беше трудно да си го представя седнал в инвалидна количка, парализиран може би от врата надолу. Всъщност щеше ли да е толкова различен животът му от настоящия? Той и без това само седеше във фотьойла пред телевизора.

Разбира се, че ще е различен, помислих си. Ще бъде много по-лош. Настроението му, огорчението, оплакванията. Ще трябва да правя всичко сама.

Тогава очите му се отвориха бавно.

— Джули — продума той тихо.

Усмихнах му се и седнах малко по-напред на стола. Взех ръката му, въпреки че ми беше доста странно.

— Здравей, дядо — отвърнах.

Наклони главата си, за да ме вижда по-добре. Дори това малко движение беше достатъчно, за да направи гримаса от болка.

— Татко — измърмори той, все още със затворени очи. Погледнах монитора до него. Пулсът му се ускоряваше.

— К-ключ.

Ключ?

— Какво искаш да кажеш? — попитах го.

— Таванът — изфъфли той, този път с малко по-силен глас. Наведох се още по-напред.

— Какво за тавана, дядо?

— Търси на…

— Какво каза? Какво да търся?

— Ключ…

Машината до него започна да пищи все по-бързо, но аз не можех да се контролирам.

— Какво трябва да търся на тавана? Кажи, дядо!

— Търси на тавана — прошепна той.

— Казваш да търся на тавана? Какво искаш да търся на тавана, дядо?

— Търси… на тавана — повтори той.