Томас Энгер - Кървава мъгла

— Случва се някои от пациентите да станат малко войнствени от само себе си и понякога тук се водят дискусии. Но не мога да си представя някой да е направил нещо подобно спрямо Ерна Педерсен. Тя едва се забелязваше, беше много крехка и уязвима. Ако не беше намерила смъртта си по… по този начин, така или иначе щеше да си отиде.

Бярне се почеса с химикалка по главата. Една медицинска сестра премина покрай тях с бързи стъпки. Сюнд извади мобилния си телефон и светна екрана. След това бързо го остави.

— Да сте забелязали някой да е влизал в стаята й днес?

Сюнд леко се намести на стола.

— През голяма част от времето снощи аз работех в другия край на коридора. В момента тук има много заболявания.

Бярне отново кимна.

— В книгата за посещения видях, че днес никой не е идвал при нея. Знаете ли защо е така? Тя получаваше ли нещо по-особено при посещенията?

— Трябва да поговорите с Даниел за това. Даниел Нилсен. Тя беше основно под негово наблюдение. Но не мисля, че е имало усилено състезание пред вратата й, така да се каже.

Бярне си записа името на Нилсен и направи кръг около буквите.

— И няма никой от най-близките й, за когото да знаете, че се е отбивал тук поне веднъж?

— Във всеки случай не е било особено често. Аз почти не знам как изглежда синът й.

— Значи тя има син, така ли?

Сюнд кимна.

Бярне записа в тефтера си: „Семейството на сина от счупената снимка?”.

— Видеокамерата при входа на първия етаж — продължи той. — Имате ли идея дали тя записва?

Сюнд поклати глава.

— Благодарение на нея ние разбираме кой звъни извън редовното работно време.

— Значи хората могат да идват и да си отиват, когато пожелаят?

— Да, могат.

Бярне отново кимна.

— Днес случи ли се нещо по-особено? Нещо по-различно от обичайното?

За кратък момент Сюнд се замисли.

— От Централата за доброволчество [8] Централата за доброволчество е локално базирано място за среща на всички, които желаят да се включат в доброволчески дейности и се развива от участниците в нея. идваха веднъж следобеда и пяха и свириха.

— Така ли?

— Идват тук през седмица, така мисля.

— Точно така. Популярна ли е?

— Да, доста.

— Това беше ли нещо, с което Ерна Педерсен се занимаваше?

— Да, но не мисля, че я видях там днес.

Бярне отново си записа.

— Колко души от Централата за доброволчество участват обикновено?

— Хм, четири-пет души, мисля.

Бярне се беше срещал с хора от Централата за доброволчество, както с млади, така и с възрастни, които даваха своя принос за останалите нуждаещи се, без да получават и крона за това. Едва ли това бяха хора, които щяха да тръгнат да забиват куки за плетене в главата на възрастна жена, помисли си Бярне, но въпреки това си записа името на организацията с големи букви и постави до него стрелка.

— Добре — каза той и стана. — Вие вероятно вече искате да се приберете и да видите как е синът ви. Но се опитайте отново да се върнете към онова, което сте видели и преживели, особено ако нещо ви се стори леко странно или необичайно. Каквото и да е, предизвикващо интерес.

— Така ще направя — отвърна Сюнд и взе визитната картичка, която Бярне му подаде. След това се забърза към асансьора, докато пръстите му бързо се движеха по мобилния телефон. Още не беше успял да звънне, когато отчаяно поклати глава.

Преди се беше случвало късно вечерта Хенинг да излезе да потича покрай река Акешелва, макар че понякога се беше натъквал на хора, които никой не би искал да срещне след като падне мрак. Обикновено той притичваше покрай тях, не разговаряше с тях, макар че те често му предлагаха различни неща. Но никога не бе имал някакво особено приятно преживяване.

Част от същото безпокойство се надигаше в момента, в който той се насочи към „Ривърсайд”, кафенето на ъгъла на улица „Марквайен” и задната част на Грюнереме. Нямаше никого. Единствено нощта и реката, която криволичеше към фиорд Осло и минаваше под моста Евентир.

Това би могла да е несравнимо идилична част от града — като взета от пощенска картичка. Стари тухлени сгради стояха непоколебимо една до друга на отсрещната страна на реката, заобиколени от величествени дървета. А в горещите летни дни хората сядаха в „Ривърсайд” или по тревистите хълмове край водата, оставяйки живота и реката да текат покрай тях. Но областта около долното течение на Акешелва се беше превърнала в Мека за хората, припечелващи от това да продават успокоителни на онези, които се нуждаеха. Преди те се промъкваха наоколо в горите, защото беше нещо срамно както да продаваш, така и да купуваш трева, но сега всички се бяха отдали на деня, без някого да го е грижа за това. Полицията знаеше, че това се случва, но не разполагаха с достатъчно ресурси, за да направят нещо по въпроса.