Томас Энгер - Кървава мъгла

А и бъдеше ли задържан един дилър, веднага щеше да изскочи нов още на следващия ден.

Хенинг следваше пътя около червената тухлена сграда, където храсти, точно толкова безжизнени, колкото и пациентите в клиниката, бяха засадени покрай стените. Той знаеше колко беше трудно да получиш място в частна клиника в днешно време. Човек трябваше да е стъпил поне с единия крак в гроба. Това означаваше, че мнозина, нуждаещи се от медицинска помощ както в Осло, така и в останалата част от страната, трябваше да инвестират в самопожертвователни роднини или хора, които се занимаваха с отглеждането на възрастни хора.

Хенинг повървя малко напред-назад по паркинга, докато чакаше някой да излезе. Но това не се случи през първите петнадесет минути. Той си погледна часовника. От девет часа бавно стана девет и половина. В предишния си живот може би щеше да запали цигара или дори четиринадесет, докато чака, но след пожара ги беше отказал напълно. Имаше нещо в пламъците и въглените. Той не умееше да се вглежда в тях, без да вижда очите на сина си в оранжево-червените багри.

Вратата се отвори и една жена излезе. Облечена беше в бежово палто, а косата й беше кестенява.

— Извинете — каза Хенинг и се забърза към нея.

Несъзнателно тя забави крачка.

— Тук ли работите? — попита я той.

Жената, по чието лице се изписа бдителен израз, отговори колебливо с „да”. Хенинг знаеше, че белезите от пожара по лицето му можеха да бъдат стряскащи, особено сега, когато беше тъмно, затова се придържаше към обичайното си представяне с усмивка, която се очакваше да изглежда обезоръжаващо. Жената отново забърза хода си.

— Извинете ме, но по-добре попитайте някой друг — отвърна му тя.

— Аз…

— Нямам желание да разговарям с такива като вас.

Хенинг остана така с изречение на уста, но то така и не беше изречено докрай.

Десет минути по-късно дойде един мъж, който с удоволствие спря, но нито говореше, нито разбираше норвежки особено добре. Така или иначе това не му пречеше да приказва и да се усмихва. Хенинг успя да разбере, че мъжът беше измил подовете на първия и втория етаж тази вечер, но не знаеше нищо по-особено за случилото се два етажа по-нагоре.

— Кое отделение се намира на четвъртия етаж? — запита той.

— Всички луди живеят там — отвърна непознатият.

Хенинг спря.

— Всички луди?

— Да, онези, които изобщо не са в ред с главата.

Мъжът се усмихна и разкри редица тебеширенобели зъби.

— Точно така — отвърна Хенинг.

Мъжът вдигна палец във въздуха, преди да се качи на велосипеда си и да си отиде.

Значи жертвата е била с деменция, констатира Хенинг. Това беше далеч от достатъчното по случая, но беше необходим за него детайл. Обаче бе принуден да открие и още.

Служителите вероятно бяха положили клетва за поверителност, но подобна формалност никога преди не го беше спирала. Опитът му беше показал, че някои хора чисто и просто обичаха да говорят. Оставаше му само да открие такива хора. Да ги обработи.

Не беше лесно в неделя вечерта.

Една жена в хиджаб [9] Хиджаб е практиката на носене на забрадка или друг вид кърпа за главата (було, покривало) от жените мюсюлманки, отнася се и за самата забрадка. излезе. Хенинг отново се усмихна само за да го отхвърлят още веднъж. Малко по-късно пробва с един мъж с тъмни наченки на брада, разбра от него, че е бил на посещение при майка си и всъщност бе проклет, задето не беше успял да гледа футболния мач между Бран и Волеренга по телевизията.

Хенинг се канеше да се оттегли и да заложи на това, че 6tiermes7 — неговият таен чат източник в полицията — можеше да допринесе с един-два детайла, когато един мъж с черно кожено яке и дълъг панталон в същия цвят излезе. Косата му беше светла и дълга и се движеше ритмично от една страна към друга, докато мъжът бързо прекосяваше паркинга. Хенинг, който имаше чувството, че и преди беше виждал този мъж някъде, се насочи към него.

— Здравейте, казвам се Хенинг Юл. Работя за „123nyheter”. Ще може ли да разменя няколко думи с вас?

Мъжът бързо погледна Хенинг.

— Нямам време — отвърна той.

— Мога да повървя с вас, ако така ще е по-удобно.

Непознатият не отрони и дума, но Хенинг видя в погледа му, че и той започваше да си го спомня.

— Какво се е случило там горе? — попита Хенинг.

Мъжът му хвърли бърз поглед.

— Никъде няма да ви цитирам, просто се опитвам да сглобя пъзела на станалото. Някой е отнел живота на възрастна жена с деменция, правилно ли съм разбрал?