Томас Энгер - Мнима смърт

Бругелан затваря, без да се сбогува с Хаген. Обляга се назад и се замисля за Хенинг Юл. „Възможно ли е да греша за него? — чуди се той. — Аз ли съм този, когото използват? Възможно ли е да съм толкова наивен?“

Няма време да си отговори на тези въпроси, защото мобилният му телефон започва да вибрира на бюрото. Поглежда го. „Говорим за вълка“ — мисли си Бругелан.

И решава да не вдига на Юл.

Има чувството, че краката му са заковани за пода с пирони. Виждал е трупове и преди. Смъртта обикновено изглежда мирна. Но не и при Стефан. Той изглежда така, сякаш е бил измъчван, сякаш е страдал до последния си миг. Черни пръстени около очите, торбички под тях, бледа кожа. Лицето му изглежда изтощено. Едната ръка е върху завивката, протегната към главата. Тялото му е свито до стената, сякаш се е опитал да пропълзи в нея.

На нощното шкафче има чаша с няколко капки течност. До нея лежи хапче, върху книга с черна подвързия. „Валиум — мисли си Хенинг. — Свръхдоза.“ Той знае, че не трябва да го прави, но въпреки това се приближава до шкафчето, навежда се и помирисва чашата. Остра миризма. Алкохол. Приближава се до леглото. Настъпва нещо, което изхрущява. Поглежда подметката на обувката си и вижда остатъците от нещо бяло и ронливо. Псува. Навежда се и маха одеялото, което виси от единия ъгъл на леглото.

Настъпил е хапче. Друго цяло такова лежи до обувката му. Хенинг внимателно го взима, разглежда и помирисва. Миризмата му се струва странно позната, но не може да се сети откъде. Отново псува и връща хапчето на същото място на пода. Изправя се. „Белият прах на подметката ми ще остави следи — мисли си той. — И ако не изваря обувката си, специалистите по съдебна медицина ще могат да докажат, че съм бил тук.“

Изведнъж стаята става тясна и влажна. Хенинг иска да избяга, но не се поддава на това изкушение. Спира го нещо на бюрото. Сценарият на Анете и Хенриете. „Каста Шариат“, отворен на девета сцена. Сцената, в която семейство Гордер вечерят. И Хенинг си мисли, че тук има нещо много, много нередно.

Набира мобилния телефон на Бругелан. Докато чака полицаят да вдигне, той опитва да си спомни дали е докоснал нещо. Не иска полицията да открие отпечатъците му в дома на Фолдвик. Само това му е притрябвало.

Шкафчето в банята. Проклятие. Отвори шкафчето в банята. Затвори го с дясната си ръка.

Проклятие.

Оставя телефона да звъни, но Бругелан не отговаря. „Избрал е идеалния момент да бъде зает — гневи се Хенинг. — Проклет аматьор!“, обвинява се той. Но откъде е могъл да знае, че в апартамента ще има труп?

Излиза, като се уверява, че входната врата е почти затворена, както я откри. Прави същото с вратата към задния двор. Когато излиза, Хенинг си мисли колко чудесно е отново да е на свеж въздух. Поглежда нагоре към прозорците. Никой не гледа надолу към него. Оставя телефона да звъни поне две минути, преди да се откаже. „Проклятие — мисли си той. — Проклятие, проклятие, ПРОКЛЯТИЕ. Какво да правя сега? Трябва да се свържа с Бярне. Не мога просто да се обадя в полицията, както правят повечето хора. Ако направя това, че трябва да чакам там и да им кажа какво съм правил в апартамента на Фолдвик. Знам, че няма да изглежда добре. Няма да мога да измисля правдоподобно обяснение, което да ме оневини. Първо Тарик, а сега и Стефан.“

„Не — казва си той. — Трябва да се свържа с Бярне.“

Отново се опитва да му се обади. Телефонът звъни, но отново никой не вдига. Мамка му! Хенинг звъни в участъка и моли да бъде свързан с Бругелан. Женски глас му казва „Един момент.“ Изтичат твърде много секунди, преди най-накрая да го свържат.

Телефонът отново започва да звъни. Този път Бругелан вдига веднага.

Бярне Бругелан никога преди не е имал проблеми с труповете, но напоследък не може дори да ги погледне. Особено деца и тийнейджъри. „Може би защото сега и аз самият съм баща“ — мисли си той. Всеки път, когато пристига на местопрестъпление, където е загинало дете, той винаги се сеща за дъщеря си — красивата, прекрасна Алиша. И започва да се чуди какъв би бил животът му без нея.

Ингве и Ингвилд Фолдвик сигурно са съсипани.

Бругелан влиза в апартамента на семейството. Вътре цари атмосфера на професионално безпристрастие. Това е маската, която всеки полицай си слага, за да може да върши работата си — снижените гласове и бързите погледи, изразяващи думите, които нито един от тях не може да понесе да изрече на глас. Никой не бърза. Няма непринудени разговори или остроумни забежки, както в детективските сериали по телевизията.