Томас Энгер - Мнима смърт

Той прибира спомена обратно в килера на мозъка си, доволен, че най-накрая е разбрал откъде познава Фолдвик.

— Какви сценарии пишеше Хенриете?

— Най-често за късометражни филми.

— На каква тема? Казахте, че е обичала да провокира.

— Хенриете успя да завърши два кратки филма, докато… докато учеше тук. Единият се казваше „Когато дяволът почука на вратата“ и в него ставаше дума за кръвосмешение. Другият се казваше „Снежанка“ — за момиче, пристрастено към кокаина. Интелигентни филми. Канеше се да прави трети.

— Този, който са щели да снимат в парка „Екеберг“?

— Да.

— Но защо сега? Не остава ли твърде малко време до лятната ваканция?

— Защото действието във филма се развива в началото на лятото. Всеки детайл трябва да е възможно най-автентичен. Това придава реализъм на филма.

— За какво става дума?

— В третия филм?

— Да.

— Не знам подробности, обсъждахме го само веднъж.

— Но какво си спомняте?

Фолдвик въздъхва.

— Струва ми се, че искаше да заснеме нещо за шериата.

Хенинг спира да диша.

— Шариата?

— Да.

Той прочиства гърлото си и опитва да организира десетките мисли, които избухват в мозъка му като фойерверки. Първият въпрос, който се избистря, е за посланието на Анете.

— Анете Скопум участваше ли в снимките на този филм?

Фолдвик кимва.

— Хенриете написа сценария, а Анете трябваше да режисира. Разбира се, сигурен съм, че Анете е имала свои идеи за сценария.

„Анете — мисли си Хенинг. — Трябва да те открия.“ Той вече е 100% сигурен, че филмът на Хенриете Хагерюп е свързан по някакъв начин с убийството.

— Знаете ли дали Анете все още е в института, или се е върнала вкъщи за лятната ваканция?

— Мисля, че още е тук. Вчера я видях. След два дни имам среща с нея, струва ми се, така че едва ли си е заминала.

— Случайно да имате телефонния й номер?

— Имам го, но не ми е разрешено да ви го дам. И не съм сигурен, че искам да тормозите студентите ми. Всички са много разстроени.

„Да, знам“ — мисли си Хенинг, но решава да не настоява.

— Имате ли копие от сценария на филма?

Фолдвик въздъхва.

— Както вече ви казах, двамата с Хенриете само го обсъдихме. Тя обеща да ми го изпрати по електронната поща, когато го завърши, но така и не го направи.

— Сега какво ще стане с филма?

— Още не сме решили. Има ли още нещо? Имам друга среща.

Фолдвик се изправя.

— Не, благодаря ви — отговаря Хенинг.

Хенинг се връща на рецепцията и вижда, че Плитките продължава да се мляска с приятелката си. „Господи! — мисли си той. — Горкото момиче ще умре от задушаване.“ Той прочиства гърлото си. Плитките вдига глава. Свенливостта на младите, за която е говорил Фолдвик, явно е излетяла през прозореца.

— Много благодаря за помощта — започва Хенинг. — Лесно намерих кабинета на Фолдвик.

— Няма проблем.

Плитките облизва устните си.

— Чудех се дали мога да те помоля за още една услуга. Аз съм репортер и в момента работя върху статия за Хенриете Хагерюп и студентите от нейния курс — за това как се справят след ужасното нещо, което се случи. Няма да е статия за самото убийство, а нещо по-абстрактно, което се занимава с начина, по който подобно събитие травмира група студенти.

Ако има награда за най-убедителни измишльотини, Хенинг със сигурност ще бъде номиниран. Плитките кимва съпричастно.

— Какво мога да направя за теб?

— Бих искал да имам списък с нейните колеги. Случайно да имаш такова нещо на компютъра?

— Да, мисля, че имам. Момент — отговаря той и грабва мишката. Кликва и натиска няколко клавиша. Светлината от монитора се отразява в очите му. — Искаш ли да ти го принтирам? — пита Плитките.

Хенинг се усмихва.

— Да, ако обичаш. Много бих искал.

Той кликва няколко пъти, натиска още няколко клавиша. Принтерът до него светва и изплюва лист. Плитките го вдига и го подава на Хенинг с услужлива усмивка.

— Супер. Много ти благодаря — казва Хенинг и взима листа. Бързо преглежда имената, които са двадесет и две. Веднага се сеща за една от картичките, които е прочел при първото си посещение на института: „Липсваш ни, Хенри. Много ни липсваш, Туре.“

Туре Бенджаминсен.

— Извинявай — казва той на добрия самарянин от другата страна на бюрото. Плитките тъкмо се кани да довърши това, което е останало от приятелката му, когато гласът на Хенинг го спира и той се обръща.

— Да?

— Познаваш ли Туре Бенджаминсен?

— Туре? Да, разбира се. Познавам го. Всички познават Туре, ха-ха.