Томас Энгер - Мнима смърт

Изведнъж е заобиколен от студенти. Едвам се провира между тях, изкачвайки стълбите. Сякаш се е върнал дванадесет или тринадесет години назад във времето. Спомня си годините, прекарани в „Блиндерн“ — студентски живот, с малко отговорности, купони, напрежение около изпитите, безсънни нощи, зачервени очи по време на лекции. Този живот му е харесвал. Харесвало му да бъде студент и да научава нови неща.

Лесно намира кабинета на Фолдвик. Чука на вратата. Никакъв отговор. Чука отново и поглежда часовника си. Остава една минута до десет часа. Чука трети път и натиска дръжката на вратата. Заключена е.

Оглежда се. Коридорът е пуст. Вижда много врати. Цял коридор с врати. На повечето има табели „Монтажна“ или „Стая за репетиции“. Забелязва плакат, залепен за стената. Постер на филм, който се казва „На Елизе“.

Чува звук на стъпки, изкачващи стълбите, и се обръща. Мъж върви право към него. Ингве Фолдвик изглежда точно като снимката си — косата му е разделена от същия път. Хенинг отново има чувството, че го познава отнякъде, но не може да си спомни откъде.

Прогонва тази мисъл и отива да го посрещне. Фолдвик протяга ръката си.

— Вие трябва да сте Хенинг Юл.

Хенинг кимва.

— Ингве Фолдвик. Приятно ми е да се запознаем.

Хенинг отново кимва. От време на време, когато се запознава с нови хора, той е поразен от начина, по който говорят, и от фразите, които използват. Например първо име и фамилия, последвани от „приятно ми е да се запознаем“. Нищо необичайно. Но какъв е смисълът да казваш, че ти е приятно да се запознаеш с някого, преди да си сигурен в това? Нима самото му съществуване кара Фолдвик да се чувства приятно?

Когато му е звъняла, Нора винаги е казвала: „Здрасти, Нора се обажда“. Всеки път се е дразнел, но никога не го е казал. Повече от очевидно е, че тя му се обажда, след като държи телефона и разговаря с нея.

„Фрази — мисли си Хенинг. — Използваме хиляди фрази, без да се замисляме какво означават те, колко са излишни и безсмислени.“ Разбира се, Хенинг се надява, че срещата му с Ингве Фолдвик ще бъде приятна, но не е дошъл, за да се забавлява.

— Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате — казва учтиво Фолдвик.

— Току–що дойдох — отговаря Хенинг и влиза след него в кабинета. Той е малък. Има огромен монитор на бюрото, два телевизора, монтирани на стената, два стола и няколко филмови постера. Лавиците са отрупани с енциклопедии и биографии, всички от които са за филми. Забелязва, че разменят влюбен поглед, който сякаш казва: „Защо не си наемем стая в хотел?“.

„Ох, отново да съм на двадесет“ — мисли си Хенинг.

— Имам уговорена среща с Ингве Фолдвик — казва той.

Младият мъж, който има плитки и гъста брада, посочва към стълбището.

— По стълбите до първия етаж, след това надясно и пак надясно и сте пред кабинета му.

Хенинг благодари на Плитките за помощта. Понечва да тръгне към стълбището, но изведнъж си спомня нещо.

— Случайно да знаете коя е Анете?

— Анете?

„Идиот такъв — упреква се Хенинг. — Сигурно има поне петдесет момичета с това име тук.“

— Знам само първото й име. Била е приятелка на Хенриете Хагерюп. Били са в същия курс.

— А, да, Анете. Анете Скопум.

— Днес виждал ли си я?

— Мисля, че не. Ти виждала ли си я? — пита Плитките, обръщайки се към приятелката си, която е погълната от телефона си. Момичето клати глава, без да отлепя очи от светещия дисплей.

— Съжалявам.

— Няма проблем — казва Хенинг и се насочва към стълбището.

Изведнъж е заобиколен от студенти. Едвам се провира между тях, изкачвайки стълбите. Сякаш се е върнал дванадесет или тринадесет години назад във времето. Спомня си годините, прекарани в „Блиндерн“ — студентски живот, с малко отговорности, купони, напрежение около изпитите, безсънни нощи, зачервени очи по време на лекции. Този живот му е харесвал. Харесвало му да бъде студент и да научава нови неща.

Лесно намира кабинета на Фолдвик. Чука на вратата. Никакъв отговор. Чука отново и поглежда часовника си. Остава една минута до десет часа. Чука трети път и натиска дръжката на вратата. Заключена е.

Оглежда се. Коридорът е пуст. Вижда много врати. Цял коридор с врати. На повечето има табели „Монтажна“ или „Стая за репетиции“. Забелязва плакат, залепен за стената. Постер на филм, който се казва „На Елизе“.

Чува звук на стъпки, изкачващи стълбите, и се обръща. Мъж върви право към него. Ингве Фолдвик изглежда точно като снимката си — косата му е разделена от същия път. Хенинг отново има чувството, че го познава отнякъде, но не може да си спомни от къде.