Томас Энгер - Мнима смърт

Хенинг трепва смутено.

— Аз…

— Когато ти звъня, трябва да ми вдигаш. Не ме интересува колко е късно. Ясно ли е?

— Не.

— Какво каза?

Тя се надвесва заплашително над него.

— Казах не. Когато не съм на работа, значи не съм на работа. Тогава не съм длъжен да ти вдигам. И защо, по дяволите, сте сложили името и снимката ми на статията за Тарик, когато изрично ви казах да не го правите?

Сега е ред на Хайди да се смути.

— Аз…

— Осъзнаваш ли колко лесно ще ме открие убиецът сега, ако иска?

Тя обмисля думите му.

— В този вестник публикуваме името на всеки журналист, който напише статия — започва колебливо тя, след което включва на скорост. — Ако нямаме смелостта да сложим името и снимката на автора, значи не трябва да пускаме статията.

Хенинг не е сигурен, че я е чул правилно, така че казва „хм“ и я поглежда.

— Освен това името и снимката ти са във всеки вестник тази сутрин, така че ако ние не ги сложим, просто ще изглежда странно.

Той я поглежда, но не може да измисли подходящ отговор. Защото Хайди има право. „Мамка му — мисли си той. — Права е.“

Хайди сяда и започва сутрешния си ритуал. Включва компютъра си, изважда телефона от чантата си и отваря дневника си.

Спечели. Кучката е права.

А тъкмо си е мислел, че денят е започнал добре.

Хайди тихо крачи нагоре-надолу, докато Хенинг мълчаливо отпива от кафето си. „Сигурно има важни срещи — мисли си той. Всеки път, когато седне, тя поглежда към него, но очите й бързо възвръщат коравия си професионализъм.“

Става осем часа, а Негово величество Рипсено кадифе още не ги е озарил с присъствието си. Сигурно е стоял до късно снощи. Може би е зает с нещо? Или вече е изпратил статията си? Хенинг решава да му се обади въпреки недружелюбния начин, по който е приключил последният им разговор. Понякога трябва да протегнеш ръка към някого, които ти има зъб и т.н. Хенинг знае, че това нему се отдава, но все пак решава да пробва.

Гюнешен вдига бързо, но гласът му звучи сънлив.

— Здрасти, Хенинг се обажда.

— Добро утро.

Хенинг не чува други хора при Гюнешен. Това е добре.

— Къде си — пита той, въпреки че не иска да знае.

— Вкъщи. Вече обсъдих това с Хайди.

— Не се обаждам за това.

— Така ли?

Гюнешен вече звучи нащрек, но в последвалото мълчание Хенинг добива усещането, че и двамата имат нещо за казване, но нито един не иска да го каже пръв.

Като двама пъпчиви тийнейджъри.

— Зает ли си? — пита най-накрая Хенинг. — Имаш ли някакви планове за днес?

Чува как Гюнешен сяда в леглото. Гласът му звучи далечен. Пали цигара и издишва дима право в слушалката.

— Говорих с Емил Хаген — казва той и вдишва дълбоко.

— Кой е той?

— Полицай, който участва в разследването. Изглежда ми малко зелен. Наостри уши, когато споменах електрошоковия пистолет.

Хенинг преглъща.

— Какво каза?

— Не искаше да коментира. Махмуд продължава да отрича, че е извършил нещо нередно, но не е казал нищо, с което да докаже невинността си, така че полицаите общо взето тъпчат на едно място. Няма алиби за вечерта на убийството. Вчера си говорил с единствения човек, който можеше да му предостави такова.

— Мислиш ли, че Тарик е бил убит заради това?

Пита инстинктивно. Но веднага след като изрича думите, Хенинг осъзнава, че въпросът му е доста добър.

— Не знам. Възможно е.

Хенинг кимва. Наистина е възможно. В такъв случай убиецът е някой, който няма нищо против Махмуд Мархони да остане в ареста. Но защо Мархони не казва нищо?

— А ти? На работа ли си?

Хенинг поглежда към Хайди.

— Да, в офиса съм.

— Нали щеше да си вземеш двудневна отпуска?

— Възнамерявах. — Хенинг не е в настроение да обсъжда умственото си здраве с Гюнешен, така че продължава: — Емил Хаген каза ли нещо за издирването на Ясер Шах?

— Ясер кой?

— Мъжът, който стреля по мен вчера. Намерих го в полицейските архиви.

— Попитах го докъде са стигнали с издирването на убиеца, но Хаген ми каза, че не знае. Не ми направи впечатление на особено умен човек. Имам предвид Хаген.

Хенинг кимва и се чуди дали издирването на Шах е било поверено на отдела за борба с организираната престъпност заради връзката му с ЛМО.

— Днес имам среща с дипломния ръководител на първата жертва. Не знам дали ще ми каже нещо полезно, но ще видим. После ще се опитам да говоря с други нейни приятели. Има нещо нередно в този институт.

— Звучи добре. Може би по-късно ще се видим — отвръща Гюнешен, като думите му звучат като въпрос.