Томас Энгер - Мнима смърт

— Силна ли беше?

— Не. Много слаба. Но имам добро обоняние. И както вече казах, аз самият го използвам понякога, когато излизам на… ами… срещи.

Кама Сутра отново започва да ръмжи. Скагестад хвърля пръчката. Бягане, плюнчене, дъвчене, бягане.

— Струва ми се, че дамите го харесват.

Усмихва се. Този път Хенинг не иска Скагестад да пояснява думите си. Изведнъж старецът става сериозен.

— Горкото момиче.

— Забелязахте ли нещо друго в палатката?

— Не мислите ли, че това, което видях, е достатъчно?

— Да, да. Но всяко нещо може да се окаже важно.

— Вярно е. Не, май нямаше нищо друго.

Известно време стоят в мълчание.

— Няма да напишете това във вестника си, нали? Как му беше името…

— „Новините 123“. Не, няма.

Скагестад кимва и му благодари. След това плясва с ръце и казва:

— Е, приятно ми беше да се запознаем. Време е да се прибирам вкъщи. Имам нужда от кафе и цигари.

Хенинг му махва за довиждане, мислейки си, че току-що е открил важно парче от пъзела благодарение на Турбьорн Скагестад.

Ярле Хьогсет сигурно се усмихва в гроба.

Има няколко часа за губене преди срещата си с Ингве Фолдвик, така че се запътва към офиса. Прави го с чувството, че денят е започнал добре. Чувство, което изпитва много рядко.

Решил е да не ходи на работа няколко дни, но сега не може да се върне вкъщи. Изтощеният дежурен редактор е на бюрото си, когато Хенинг пристига. Млада жена седи с гръб към него. Дежурният редактор го вижда и очите му се разширяват, но не казва нищо. Хенинг знае, че са му казали какво се е случило през последните двадесет и четири часа. Сигурно е изненадан да го види на работа толкова скоро.

Хенинг също е изненадан. Изненадан от това, че не изпитва нужда от отпуска. Сигурно просто иска да има нещо, с което да запълва времето си, нещо, което да отвлича вниманието му от Това, За Което Не Мисли. Винаги е бил такъв. Когато захапе нещо, няма пускане.

„Доктор Хелге сигурно ще се разтревожи, ако ме види сега“ — мисли си той.

„Не се натоварвай твърде много, Хенинг. Първите няколко седмици го раздавай по-спокойно.“

Да го раздава по-спокойно. Да бе.

Хенинг натиска копчето и чака двадесет и девет секунди, след което занася чашата с горещо кафе до бюрото си. Включва компютъра си. В офиса е тихо. Единствените звуци са спорадично тракане на клавиатура и гласовете от телевизора на бюрото на дежурния редактор. Звучи като CNN. Извънредна емисия.

След около минута Хенинг влиза в интернет. Не му отнема дълго да установи, че през нощта не се е случило нищо важно. Статията му за Тарик Мархони все още е водещата новина на сайта им. От дясната колонка на заглавната страница Хенинг разбира, че това е най-четената статия през последните двадесет и четири часа.

Кликва, за да се увери, че са я отпечатали както трябва. Сръбва от кафето, но когато страницата се зарежда, едва не го изплюва. Зяпва монитора с невярващ поглед. Сложили са името му, а до него се мъдри негова снимка. В самата статия има втора негова снимка.

Хенинг скача на крака и се насочва към дежурния редактор, който се стряска от рязкото му появяване. Не казва нищо, но се изправя в стола си.

— Ти ли пусна статията ми? — пита Хенинг.

— Статията ти?

— Да, статията за Тарик Мархони.

— Кога си я изпратил?

— Снощи.

— Моята смяна започна в полунощ, така че не съм бил аз.

Хенинг клати глава и псува.

— Някакъв проблем ли има?

— Разбира се, че има проблем. Не трябваше да слагате името и снимката ми.

Дежурният редактор не казва нищо. Младата жена, която седи с гръб към него, продължава да набира на клавиатурата, сякаш нищо не се е случило. Хенинг изсумтява.

— Има ли начин да разбера кой е пуснал статията?

— Да, един момент.

Дежурният редактор хваща мишката. Хенинг се приближава и застава зад гърба му. Програмата за публикуване е отворена — „Escenic Content Studio“. Дежурният редактор кликва върху дневника и прочиства гърлото си.

— Била е въведена от Йорген в 20:03 часа снощи, редактирана от Йорген в 20:06 и 20:08, а след това Хайди я е отворила в 21:39 и 21:42.

— Хайди Шус?

— Да.

Хенинг усеща как бузите му почервеняват. Връща се на бюрото си, без да благодари на дежурния редактор. Хайди трябва да е благодарна, че още не е дошла на работа.

Пристига след около половин час. Насочва се право към бюрото на Хенинг. Изглежда бясна. „Ставаме двама“ — мисли си Хенинг.

— Защо не ми вдигна, когато ти звънях? — пита тя и хвърля чантата си на бюрото.