Томас Энгер - Мнима смърт

Тъкмо се кани да стане от пейката, когато сребристо такси „Мерцедес“ намалява, минавайки по улицата пред него. Колата спира на червения светофар. Вътре има двама мъже, седнали отпред. Те привличат погледа му, защото го гледат. Продължават да го зяпат и след като светва зелено.

Трамваят зад таксито бибитка с клаксона си и мерцедесът бавно потегля. Очите на Хенинг проследяват пътя му надолу по улицата. Колата завива по „Нордрегатен“ и изчезва зад библиотеката. „Разбира се, това може да е нищо — мисли си той. — Но може и да е точно обратното.“ Хенинг поглъща остатъка от кафето си, хвърля чашата в преливащото от боклуци кошче и се насочва към кръстовището. Оглежда се за мерцедеса, който е завил наляво по Тофтесгате, но не успява да различи нито регистрационния му номер, нито номера на колата, изписан на покрива.

Хенинг се опитва да престане да мисли за таксито, но това не е лесно. Забелязал е приликата между двамата мъже в колата. Тъмна кожа, черна коса, черни бради. Може би братя?

И освен това бяха имигранти.

Съвпадение?

Може би трябва да се отдалечи от мястото, преди сребристият мерцедес да се върне? Хенинг се насочва към стръмния склон между „Марквайен“ и „Фреденсборгвайен“, където река Акешелва сънливо се носи под моста, но изведнъж променя решението си и се запътва към магазина за алкохол. За първи път от много време това няма нищо общо с майка му.

Застава до прозореца на магазина, криейки се зад гърбовете на останалите клиенти. Прави се, че чете една листовка, но всъщност оглежда пътя. Вижда много мерцедеси, някои сребристи, но в нито един от тях не вижда двама мургави мъже.

След известно време излиза навън, поглежда наляво и надясно и потегля в посока към Института за информационни технологии „Вестердал“, крачейки доста бързо. Дишането му е по-учестено от обикновено. И твърде често гледа назад пред рамо.

Когато най-накрая оставя шумните улици зад гърба си и влиза в кампуса на института, дишането му се нормализира. Решава, че ако двамата от мерцедеса наистина го следят, значи не са особено добри в следеното, след като е успял да им се изплъзне толкова лесно. Разбира се, има и друга възможност: да са толкова добри, че той да не може да ги види. Нищо чудно да са намалили, просто за да го зяпат. Хенинг решава да забрави за случилото се. Наближава десет часа. Време е за разговора му с дипломния ръководител на Хенриете Хагерюп.

Районът около института се е променил през последните два дни. Няма ги камерите и фотоапаратите, а с тях са си отишли и преструващите се оплаквали. Олтарът за Хагерюп все още е тук, но свещите отдавна са изгаснали. Хенинг забелязва няколко картички, два букета с цветя и рози, които вече са увехнали. Но нито един студент със зачервени от плач очи, застанал пред снимката й. Неколцината младежи, които стоят отвън, разговарят помежду си весело и безгрижно. До входа на института стоят двама студенти, момче и момиче, и пушат.

„Може би е краят на семестъра — мисли си Хенинг. — Може би чакат да ги извикат за изпит? Или вече са ги пуснали във ваканция? Това ще направи случая още по-труден за разследване и разнищване.“

Усеща, че пушачите го зяпват, когато влиза в сградата. Рецепцията е вляво от входа и представлява голямо бюро с формата на полумесец, зад което седят двама. Те са се прегърнали и се целуват. Хенинг слага ръце на бюрото и прочиства гърлото си.

Двамата подскачат и поглеждат към него, преди да си разменят влюбен поглед, който сякаш казва: „Защо не си наемем стая в хотел?“.

„Ох, отново да съм на двадесет“ — мисли си Хенинг.

— Имам уговорена среща с Ингве Фолдвик — казва той. Младият мъж, който има плитки и гъста брада, посочва към стълбището.

— По стълбите до първия етаж, след това надясно и пак надясно и сте пред кабинета му.

Хенинг благодари на Плитките за помощта. Понечва да тръгне към стълбището, но изведнъж си спомня нещо.

— Случайно да знаете коя е Анете?

— Анете?

„Идиот такъв — упреква се Хенинг. — Сигурно има поне петдесет момичета с това име тук.“

— Знам само първото й име. Била е приятелка на Хенриете Хагерюп. Били са в същия курс.

— А, да, Анете. Анете Скопум.

— Днес виждал ли си я?

— Мисля, че не. Ти виждала ли си я? — пита Плитките, обръщайки се към приятелката си, която е погълната от телефона си. Момичето клати глава, без да отлепя очи от светещия дисплей.

— Съжалявам.

— Няма проблем — казва Хенинг и се насочва към стълбището.