Томас Энгер - Мнима смърт

— Не, не бих казал.

— Не бихте казали или не знаете?

— Не знам. И не съм сигурен, че бих ви казал, ако знаех.

Хенинг се усмихва вътрешно. Не е разтревожен от промяната в атмосферата на разговора им, настъпила през последните няколко минути.

— Разбрах, че продуцентска компания е купила правата на сценарий, който тя е написала.

— Да, това е вярно.

— Коя компания?

— Наричат се „Открийте Разликата Продъкшънс“. Добра компания. Сериозна.

Хенинг си записва името.

— Нормално ли е студенти да продават своите сценарии на сериозни продуцентски компании, преди да завършат?

— Случва се. Има много продуценти, които отчаяно търсят свежи, вълнуващи таланти. Но трябва да призная, че повечето подобни сценарии не са особено добри.

— Казвате, че някои от вашите студенти се опитват да учат занаята и едновременно с това да го практикуват?

— Точно така. Някои от тях дори смятат, че тук само си губят времето, вместо да са в истинския свят, да правят филми, да продуцират, да пишат.

— Значи говорим за хора с голямо самочувствие?

— Нещо нормално за повечето амбициозни хора. Странното е, че обикновено най-талантливите хора имат най-високо мнение за себе си.

Хенинг кимва. Няколко секунди двамата мълчат. Вниманието му е привлечено от вестникарска статия, сложена в рамка и окачена на стената. Статията е от „Дагсависен“. Има снимка на младо момче. „Сигурно е синът на Фолдвик“ — мисли си Хенинг. Същата уста, същия нос. Момчето изглежда на не повече от петнадесет-шестнадесет години. Заглавието на статията е „Шифърът на Леонардо за млади хора“. В статията се казва, че Стефан Фолдвик е спечелил състезание със своя сценарий.

— Виждам, че любовта към киното се предава по наследство — казва Хенинг и сочи към статията. Това е нещо, което често прави по време на интервюта — насочва темата на разговор към някакъв предмет, за предпочитане от личен характер, за да може по-бързо да опознае човека, когото интервюира. Трудно е да вземеш добро интервю, ако говориш единствено по същество. Възможно е, разбира се, но е много по-лесно, ако първо пробиеш защитната стена, която всеки човек изгражда около себе си. Трябва да откриеш нещо, което събеседникът може да обсъжда свободно и без задръжки, за предпочитане нещо, към което и ти изпитваш интерес. И винаги е добра идея да разкриеш информация от собствения си живот, за да превърнеш интервюто в приятен разговор. Събеседникът ти трябва да забрави, че го интервюират. Често се случва репортерът да научава най-важната информация от неща, казани спонтанно и непринудено.

Хенинг се надява, че точно това ще се случи с Фолдвик. Той поглежда към статията и се усмихва.

— Да, често се получава така. Стефан спечели състезанието, а бе само на шестнадесет.

— Уау.

— Да, талантливо момче.

— Като Хенриете Хагерюп?

Фолдвик се замисля.

— Не, талантът на Хенриете беше по-голям. Или поне така изглеждаше.

— Какво имате предвид?

Фолдвик го поглежда смутено.

— Ами… Стефан напоследък е занемарил писането си. Нали знаете. Тийнейджъри.

— Момичета, бира и студентски живот.

— Именно. В последно време се виждаме все по-рядко. Вие имате ли деца?

Въпросът сварва Хенинг неподготвен. Защото той има, но в същото време няма деца. Не е подготвил подходящ отговор, защото никога не е смятал, че ще му се наложи да го дава. Но в същото време винаги е знаел, че рано или късно някой ще му го зададе.

Отговаря по възможно най-лаконичния начин.

— Не.

Но нещо сякаш пронизва сърцето му, когато изговаря тази дума.

— Децата понякога са истинско тегло.

— Мм.

Погледът на Хенинг се спира на снимка 4×6 на бюрото на Фолдвик, също сложена в рамка. Снимката е на жена. Дълга, черна коса, леко прошарена. Не се усмихва. Предполага, че жената е прехвърлила четиридесетте. Съпругата на Фолдвик.

И точно тогава Хенинг си спомня откъде познава Ингве Фолдвик.

Съпругата му се казва Ингвилд. Хенинг си спомня всичко. Преди няколко години Ингвилд Фолдвик е била брутално изнасилена недалече от „Куба Бро“. Той знае това, защото е присъствал на процеса, отразявайки историята за вестника. Ингве Фолдвик е била в съдебната зала през цялото време и е изслушала всяка една ужасяваща подробност.

Хенинг си спомня Ингвилд Фолдвик на свидетелската скамейка. Спомня си как е треперила и колко е била уплашена от присъствието в залата на мъжа, който я е пребил и изнасилил. Тя дължи живота си на един смел и силен мъж, излязъл да разходи кучето си през онази нощ. Ингвилд е зверски обезобразена с нож. По цялото тяло. Изнасилвачът й е осъден на пет години. Ингвилд е осъдена да прекара остатъка от живота си с ужаса на преживяното. Хенинг знае, че раните й още не са зараснали. Може да си представи кошмарите. И най-вероятно писъците.