Томас Энгер - Мнима смърт

— Вие полицай ли сте? — пита той и хвърля пръчката с всичка сила. Кама Сутра хуква след нея. Хенинг вижда как малките лапички топуркат по меката трева.

— Репортер съм. Работя за един онлайн вестник, „Новините 123“.

— „Новините 123“.

— Да.

— Що за име е това?

Хенинг вдига ръце.

— Не ме питайте. Не съм го избирал аз.

— Но какво правите тук в този ранен час? Няма никой друг наоколо.

— Вие сте тук. Вие я открихте, нали?

Скагестад веднага се стяга. Повечето хора правят така, когато осъзнаят, че се канят да ги интервюират. Но той няма избор и трябва да отговори на всеки един от въпросите му. Все пак кучето му току-що го е нападнало, така че Хенинг изобщо не се чувства виновен за това, че го притеснява.

— Не искам да пишат за мен по вестниците.

— Няма да споменавам името ви.

Кама Сутра се връща, захапал пръчката. Скагестад грабва единия край и дръпва с всичка сила. Кучето отново започва да ръмжи и отказва да пусне пръчката. Скагестад е принуден да я хване с две ръце и да я изтръгне от устата му. Кучето се е задъхало, а езикът му се подава от единия ъгъл на устата. Кама Сутра сяда, но очите му нито за миг не изпускат пръчката. Скагестад отново я мята.

— Никога не бях виждал подобно нещо.

Хенинг му вярва.

— Какво става с тази държава? — продължава Скагестад. — Убийство с камъни в Норвегия? — Клати глава. — Обзалагам се, че са тези проклети имигранти.

Хенинг иска да каже нещо, но се спира. Както казваше Ярле Хьогсет: „Когато хората искат да споделят нещо, остави ги да говорят. Остави ги да говорят каквото си поискат. Дори и да не харесваш това, което казват.“

— Има твърде много имигранти тук.

Скагестад отново клати глава.

— Нямам нищо против да помагаме на хора, които са мизерствали в родината си, но ако искат да живеят тук, трябва да се съобразяват с норвежките закони и да уважават културата, традициите и начина ни на живот.

— Не можем да сме сигурни, че имигрант е извършил това — казва Хенинг.

— Нима? Никога преди не сме имали убийство с камъни в Норвегия.

Твърде рано е за дебат по въпроса с имигрантите, така че Хенинг сменя темата.

— Защо влязохте в палатката?

— Знам ли? Нещо ме накара да го направя. Предишния ден я нямаше, а аз идвам тук всеки ден, нали разбирате? Стана ми любопитно.

— Видяхте ли някого?

— Обикновено има хора наоколо, но близо до палатката нямаше. Нищо не привлече погледа ми, докато вървях към нея. Живея в Самвиркевайен.

— Можете ли да опишете местопрестъплението?

— Местопрестъплението?

— Да. Какво видяхте в палатката? Забелязахте ли нещо странно?

Скагестад рязко си поема дъх.

— Вече разказах всичко на полицията.

— Да, но може да сте забравил да им споменете нещо. Мозъкът е невероятен орган. Рядко си спомняме всяка подробност от преживяване, което ни е уплашило и шокирало. Но по-късно може да си спомним нещо, което преди не ни се е струвало важно. Нещо, което може да се окаже изключително важно.

„Звуча като полицай“ — мисли си Хенинг. Но Скагестад се впечатлява от думите му и се замисля.

— Може да е нещо напълно невинно. Звук, миризма, цвят — продължава Хенинг.

Нещо кара изражението на Скагестад да се промени. Изведнъж тялото му се сковава, сякаш е бил ударен от гръм.

— Всъщност има нещо, което си спомних току-що — казва той и поглежда към Хенинг. Кама Сутра се връща, но Скагестад не обръща внимание на кучето. — Забелязах го, когато влязох в палатката, но после ми е излетяло от ума.

— Какво? — пита Хенинг с вълнение в гласа.

— Миризмата — отговаря Скагестад, спомняйки си. — Въздухът беше спарен, както обикновено става в палатка. Но имаше и нещо друго.

Изведнъж той избухва в смях. Хенинг е озадачен.

— Малко е унизително — казва мъжът.

Хенинг изпитва непреодолим копнеж да го зашлеви в лицето.

— Какво е унизително? — пита нетърпеливо той.

Скагестад клати глава, все още усмихнат. След това го поглежда право в очите.

— Миришеше на афтършейв.

— Афтършейв?

— Да.

— Не на парфюм?

— Не. На афтършейв.

— Абсолютно сте сигурен?

Старецът кимва.

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Точно това е унизителното — отговаря той, но не пояснява думите си. Хенинг решава, че от него ще стане прекрасен мъчител в Гуантанамо.

— „Романс“ — казва Скагестад.

Хенинг няма никаква представа за какво говори той.

— От Ралф Лорън — продължава старецът.

— От къде…

— Аз самият го използвам. Подарък от внучка ми. Затова разпознах миризмата.