Томас Энгер - Мнима смърт

Изненадва се, когато Нора най-накрая вдига. Би могъл и би трябвало да затвори след десетото иззвъняване, но не успява да го направи.

— Здравей, Хенинг — казва тя.

— Здрасти, Нора.

Господи, колко боли да произнася името й на глас.

— Как си? — пита го тя. — Чух какво се е случило.

— Добре съм.

— Сигурно много си се уплашил?

— По-скоро се вбесих.

Това е вярно. Не се опитва да се прави на екшън герой. Наистина се е бил вбесил, най-вече защото не е искал животът му да свърши така, насред един неразрешен случай.

Двамата мълчат. Едно време това им се е отдавало, но сега мълчанието е неловко. Тя не го моли да й разкаже преживяното. Той започва разговор, преди нещата да станат още по-неловки. Предполага, че Нора не иска да звучи твърде загрижена за състоянието му, тъй като Гюнешен е в стаята с нея.

— Слушай, работя върху една статия и попаднах на нещо, което си писала за бандата „Лошите момчета на огъня“. Статия, публикувана в „Афтенпостен“ преди около шест месеца. Помниш ли?

Няколко секунди тишина.

— Да. Бяха се сбили с членовете на друга банда, ако си спомням правилно. „Щурмуващите“ или нещо такова.

„Звучим като приятелски настроени хора“ — мисли си той.

— Точно така.

— Четирима или петима от тях бяха приети в болница с прободни рани и счупени кости.

— Да.

— Защо пишеш за тях?

Той се колебае дали да й каже, но после си спомня, че работят за конкурентни вестници и че доверието е затворена глава от книгата им с общи спомени. Или частично затворена.

— Не пиша за тях. Още не.

— ЛМО не е шега, Хенинг.

— Никога не се шегувам.

— Говоря сериозно. Някои от тези момчета са истински психопати. Не им пука за никого. Да не мислиш, че са замесени в убийството на Тарик Мархони?

„Ох, Нора. Познаваш ме твърде добре.“

— Не знам. Още е твърде рано за заключения.

— Ако решиш да пишеш за тях, Хенинг, внимавай. Ок? Не са приятни хора.

— Сигурно ще се оправя — отговаря той и се замисля. Колко странно е това, че двамата с Нора отново обсъждат статии и източници. Журналистите неминуемо говорят за работата си. Особено когато живеят заедно. Поне докато всичко не отиде по дяволите.

Имало е период, през който Хенинг е работил твърде много. Когато се е връщал от работа, Нора е била твърде изтощена и не е искала дори да чуе за вестници. Нещата излизат от контрол. Вината е негова, разбира се. „Това се превръща в моя запазена марка — мисли си той. — Успявам да унищожа дори най-прекрасните неща.“

Благодари й за помощта и затваря. Остава на дивана, втренчен в телефонната слушалка, сякаш очаква Нора да продължи да говори, въпреки че връзката е прекъсната. Отново притиска телефона до ухото си. Тишина.

Спомня си едно двойно убийство в Бодьо отпреди няколко години. Това е една от първите нощи, когато не са били заедно. Хенинг се обажда на Нора, преди тя да си легне. Говорят половин час, може би повече. Когато най-накрая чува прозявката й, той й казва да остави слушалката на възглавницата, но да не затваря. Иска да чуе как спи. Хенинг дълго седи в хотелската си стая, слушайки дишането й. Отначало то е бързо, но постепенно става все по-дълбоко. След това и той си ляга. Не си спомня дали изобщо е затворил. Но е спал като бебе.

Захирулах Хасан Минтроза се обляга напред на скърцащия стол в стъклената си клетка. Брои пари. В брой. В автомивката парите винаги са в брой. Има касов апарат и той е включен, но Хасан никога не го използва.

Според него няма нищо по-хубаво от парите в брой.

Доволен е от оборота за деня. 12 пътнически автомобили, всеки по 150 крони — 1800 крони. Плюс 2 лъскания — още 800 крони. 36 таксита, всяко по 100 крони. Общо 7000 крони. Не е зле. А остават още два часа до края на работното време.

Отстъпките за таксиджии са добра идея.

Хасан става, за да посрещне поредния клиент, когато зад мръсния мерцедес спират две други коли. Полицейски коли.

„Проклятие“ — мисли си Хасан. Трима полицаи излизат от двете коли. Хасан отива да ги посрещне. Виждал е един от тях и преди.

— Вие ли притежавате тази автомивка? — пита детектив Бругелан. Провиква се, за да надвика пароструйките, които съскат в автомивката. Хасан кимва.

— Имате ли служител на име Ясер Шах?

„Проклятие“ — мисли си отново Хасан.

— Да.

— Къде е той? Искаме да говорим с него.

— Защо? — пита Хасан.

— Тук ли е?

— Не.

— Знаете ли къде е?

Хасан клати глава.

— Днес не трябва ли да е на работа?

— Не.

— Имате ли нещо против да разгледаме автомивката?