Томас Энгер - Мнима смърт

Хенинг забелязва как изражението на Тарик се променя и в очите му вече се чете тревога. Той изважда нова цигара и я пали. След това поклаща глава.

— Нямаш представа?

Отново клати глава.

— Брат ми беше единственият, който го използваше. Аз имам свой собствен компютър.

— Никога не си виждал за какво го е ползвал?

— Не, но сигурно е било за обичайните неща. Сърфиране в мрежата. Имейли. Свършихме ли? Имам среща с приятел.

Хенинг кимва.

— Само още няколко въпроса и си тръгвам.

Точно в този момент някой чука на вратата. Три бързи почуквания. Тарик изглежда изненадан.

— Твоят приятел?

Тарик не отговаря, но става на крака.

— Ако е друг репортер, предлагам ти да затръшнеш вратата в лицето му — шегува се Хенинг.

Тарик излиза от дневната и тръгва надолу по коридора. От мястото, където седи, Хенинг го вижда. Тарик отваря вратата с едно бързо движение.

Хенинг изключва диктофона и се приготвя за тръгване. Тъкмо го пуска в джоба си, когато чува Тарик:

— Какво…

Два куршума го уцелват в гърдите.

Изстрелите са тихи, но достатъчно силни, за да запратят Тарик Мархони към стената. Хенинг вижда две червени рози, които разцъфват на гърдите му и няма време да реагира, преди дулото на пистолета да се подаде през прага. Влиза мъж. Той вижда Тарик, свлякъл се надолу по стената, и изстрелва трети куршум в главата му.

Господи.

Хенинг се опитва да стане възможно най-бързо, но е потънал толкова дълбоко в мекия стол, че това е невъзможно, без убиецът да го забележи. Вижда как пистолетът се завърта на деветдесет градуса и успява да се хвърли настрани, преди облегалката да бъде перфорирана от дупка с големината на око, появила се точно там, където допреди миг е била главата му. Пълнежът на стола избухва навън. Хенинг чува стъпки. Мисли си, че това е краят, че животът му ще свърши, преди дори да е започнал. Изпаднал в паника, той се оглежда и вижда врата, която води към друга стая. Няма избор, трябва да излезе от дневната през нея. Изправя се и хуква към вратата с цялата бързина, на която са способни краката му. Хълбокът му пламва от болка и краката му се огъват, сякаш са направени от кашкавал, но все пак успява да достигне вратата и да я отвори. Чува още един пукот и във вратата зад него се появява дупка, но куршумът не го докосва. Попада в друга стая, малка дневна с голям прозорец. Посяга към дръжката и завърта, но в грешната посока. Пробва отново, но прозорецът се отваря само няколко сантиметра, след което спира. Хенинг го затваря и пробва отново, този път с повече сила, но прозорецът отново спира на същото място. Обръща се. Убиецът още не го е достигнал. Хенинг поглежда прозореца, впряга цялата си сила и дръпва. Успява да го отвори с едно движение. Покатерва се на перваза, поглежда надолу, вижда, че разстоянието е само два метра и веднага си спомня как е стоял на балкона на стария си апартамент с Юнас, точно преди да скочи. В този миг чува как убиецът влиза в стаята. Очаква да почувства острата, парализираща божа на куршум в гърба си, но преди да има време да помисли, вече е във въздуха. Затваря очи и размахва отчаяно ръце. Единственото нещо, което знае, е, че земята е някъде под него. Изведнъж се удря в нея, коленете му се огъват и той пада напред. Предпазва лицето си с ръце, претъркаля се и почти се озовава на улицата, върху трамвайната линия. Но опасността от прозореца е много по-голяма. Убиецът трябва само да натисне спусъка веднъж и всичко свършва.

Хенинг се изправя, чува кола, която се приближава, и се маха от пътя й. „Забрави болката в хълбока и краката! — заповядва си той. — Просто тичай!“ Хенинг тича. Не знае къде отива. Навсякъде наоколо има асфалт и боклуци. Вижда къща. Жълта къща. Няма представа къде се намира, просто тича. Успява да вземе завоя около сградата точно когато два куршума се забиват в стената. Не го уцелват.

Озовава се на малка еднопосочна уличка. „Сигурно е «Св. Халвардсгатен» — мисли си той. — Каква ирония ще бъде, ако умра тук.“ Сега не иска да мисли за майка си. Единственото нещо, което има значение, е, че се намира извън обсега на убиеца. Продължава да тича. Сърцето му препуска. Кръвта му се насища с адреналин. Профучава покрай паркирани коли. Вижда други хора на улицата, цветове. Тротоарът се извива и той го следва, бягайки с всички сили. Не усеща краката си. Има чувството, че те тичат, докато хълбоците му едва се тътрят. Но не му пука за това. Знае, че трябва да се отдалечи възможно най-много от убиеца, защото той също тича.