Томас Энгер - Мнима смърт

— Пистолет? Не разбирам много от оръжия.

— Заглушител?

— Да. Не открихте ли гилзи на местопрестъплението?

Санлан отново поглежда към Бругелан. „Да, разбира се, че са открили“ — мисли си Хенинг, след което мобилният телефон в джоба му започва да вибрира. Опитва се да го игнорира, но той не спира.

— Извинете — промърморва той и посочва джоба си.

— Изключете телефона си — нарежда му Санлан.

Хенинг го изважда и вижда, че Ивер Гюнешен се опитва да се свърже с него. Натиска бутона за изключване и задържа пръста си там.

— Видяхте ли как беше облечен убиецът?

„Мисли! Мисли!“

— Панталони с тъмен цвят. Струва ми се, че якето му беше черно. Не, не черно, а бежово.

— Черно или бежово?

— Бежово.

— Какъв цвят беше косата му?

— Не си спомням, но ми се струва, че и тя беше тъмна. Целият беше тъмен.

Санлан го поглежда със съмнение.

— С изключение на бежовото яке — добавя бързо той.

— Имигрант? — пита Бругелан.

— Да, така ми се струва.

— Пакистанец? Като жертвата?

— Да, възможно е.

Бругелан и Санлан си записват нещо. Хенинг не вижда какво, но може да предположи.

„Убиецът е познавал жертвата.“

Той решава да използва кратката пауза в разговора.

— Мислите ли, че сте арестували грешния Мархони?

Изважда бележника си. Санлан и Бругелан отново се споглеждат.

— Не разбрахте ли, че това не е…

Бругелан кашля. Ръката му отново се приземява върху рамото на Санлан. Тя се изчервява.

— Твърде рано е да се каже.

— Значи не сте изключили възможността мотивът за убийството да е отмъщение?

— Не сме изключили нищо.

— Тогава върху коя теория почива разследването ви? Махмуд е арестуван, заподозрян в убийство, но по-малко от двадесет и четири часа след това брат му е убит.

— Бярне… — протестира Санлан.

— Без коментар. И този разговор приключи — обявява Бругелан.

— Ще разпознаете ли убиеца, ако го видите отново? — продължава Санлан. Хенинг се замисля, припомня си сцената, разиграла се в апартамента на Мархони, и отговаря:

— Не знам.

— Бихте ли опитали?

Хенинг осъзнава накъде бие.

— Имате ли снимки, които мога да разгледам?

Тя кимва.

— Винаги мога да опитам — казва той.

— Винаги ли се държиш така? — пита Бругелан, сяда и отваря лаптоп. Преместили са се в по-малка стая. Хенинг сяда от другата страна на масата и гледа как Бругелан пише нещо на малката клавиатура.

— Как? — отговаря Хенинг.

— Неуважително и арогантно?

Бругелан обръща лаптопа към него и се усмихва. Въпросът му изненадва Хенинг. Краищата на устата му увисват надолу и той накланя главата си, първо наляво, а после надясно. Ако иска да превърне полицая пред себе си в потенциален източник на информация, не бива да се държи неуважително и арогантно пред въпросния полицай — поне така пише в „Журналистика за начинаещи“. Така че отговаря:

— Извинявай, не беше нарочно.

Хенинг вдига ръце, за да подчертае разкаянието си.

— Не съм на себе си след това, което се случи. Не ставам свидетел на убийство всеки ден. Обикновено не се държа така. Сигурно е защитен рефлекс или нещо такова.

Бругелан кимва.

— Разбирам.

Не уцелва мишената в десетката, но поне в деветката. Бругелан побутва компютъра по-близо до него.

— Използвай стрелата, за да ходиш напред и назад. Ако искаш да разгледаш някоя снимка по-отблизо, просто кликни върху нея.

— Всички тези хора имат полицейско досие?

— Да. Подбрах имигранти с криминални провинения. Добавих и няколко други критерии.

Хенинг кимва и започва да разглежда снимките.

— Е, Бярне, какво си правил през годините, откакто завършихме училище? — пита той, докато гледа екрана.

— Това-онова, като повечето хора. След изпитите се записах в армията. Бях една година в Косово, а след това изкарах тригодишен курс в спортния колеж. След това кандидатствах в полицията. И оттогава съм тук.

— Семейство?

В момента Хенинг презира себе си.

— Жена и дете.

— Жена ти — възможно ли е да я познавам? Или да съм чувал за нея?

— Съмнявам се. Запознахме се в спортния колеж. Анита е от Хамар.

Хенинг кимва, без да откъсва очи от екрана. Разпознава някои от лицата, но само защото е писал за тях или е виждал техни снимки по вестниците.

— Харесва ли ти да бъдеш полицай? — пита Хенинг. Иска му се да повърне.

— Много, въпреки че работата е трудна. Не виждам дъщеря си толкова често, колкото ми се иска. Работното време не позволява. Винаги разследваме нещо.