Томас Энгер - Мнима смърт

— На колко години е дъщеря ти?

— Три. Три и половина — добавя бързо Бругелан.

— Прекрасна възраст — казва Хенинг и веднага съжалява за думите си. Надява се, че Бругелан няма да прояви традиционното в тези случаи любопитство и бързо го пита:

— Как се казва?

— Алиша.

— Хубаво име.

Хенинг чувства как жлъчката се надига в гърлото му заедно с вчерашното кафе.

— Жена ми искаше международно име. За да може детето ни да живее в чужбина, без постоянно да й се налага да обяснява как се произнася името й.

Бярне се смее. Хенинг също опитва да се засмее, но прозвучава твърде фалшиво и веднага спира. Отново се съсредоточава върху задачата си. Лица, лица и още лица. Лица на престъпници. Гневни очи, злобни уста. Но не и неговият убиец.

След около петнадесет минута Бругелан казва:

— Мислиш ли, че убиецът те е видял добре?

Хенинг вдига очи от екрана и зяпва детектива. „Странното е, че изобщо не се сетих за това“ — мисли си той.

— Не знам — отговаря Хенинг и опитва да си припомни как е протекло бягството му от апартамента на Мархони. През повечето време убиецът е гледал гърба му, но е имало един миг, когато погледите им са се срещнали. А лицето на Хенинг не е лесно за забравяне.

„Да, видя ме — заключва той. — Трябва да ме е видял.“

Поглежда към Бругелан и веднага разбира какво си мисли той. Ако не открият инкриминиращи доказателства на местопрестъплението, единствено Хенинг може да постави убиеца там. В съдебната зала показанията му ще превърнат процеса в дузпа, изпълнена при отсъствието на вратар. Необходимо е само едно нещо.

Хенинг да остане жив.

Четиридесет и пет минута по-късно той докосва екрана на лаптопа с върха на показалеца си и поглежда развълнувано към Бругелан. Детективът става и заобикаля масата.

— Сигурен ли си?

Хенинг отново поглежда кривата устна на мъжа.

— Да.

Очите на Бругелан проблясват. Той взима компютъра, обръща го към себе си, сяда, пише нещо и кликва.

— Кой е той? — пита Хенинг. Бругелан го поглежда над лаптопа с блеснал поглед.

— Казва се Ясер Шах — отговаря неохотно той. — Но не смей да споменаваш името му във вестника си.

Хенинг вдига ръце.

— Какво е направил?

— Нищо особено. Има две присъди за притежание на наркотици. Дребни кражби.

— Значи се е издигнал в йерархията — от наркодилър е станал наемен убиец.

— Така изглежда.

— Хм.

— Членува в банда, наречена ЛМО. „Лошите момчета на огъня“.

Хенинг сбърчва нос.

— Що за банда е това? Никога не съм чувал за тях.

— Миналата година привлякоха вниманието ни. Замесени са в много неща. Контрабанда, наркотици, събиране на дългове посредством юмруци и оръжия като… ами… оръжия. Колегите от отдела по организираната престъпност са събрали доста информацията за тях, струва ми се.

— Братята Мархони имали ли са нещо общо с ЛМО?

Бругелан отваря уста, но след това я затваря и го поглежда. Хенинг много добре знае какво си мисли той.

„Хенинг, сигурно си свестен тип, но още не те познавам достатъчно добре.“

— Това е страхотно — казва вместо това Бругелан. — Благодаря ти. Много ни помогна.

Двамата стават. Отново стискат ръцете си. Хенинг напуска полицейския участък с усещането, че е помогнал най-вече на себе си.

Заглавието се пръква в главата му на тротоара пред участъка. „Последните думи на Тарик“. Мисли си, че статията ще бъде страхотна. Коре ще полудее от кеф.

Включва мобилния си телефон веднага след като завива по „Грьонландслейрет“. Тридесет секунди по-късно получава десетина есемеса. Няколко души са оставили съобщения на гласовата му поща. Ивер Гюнешен е един от тях. Хенинг знае защо са го търсили, разбира се, но в момента се чувства твърде изстискан, за да пише есемеси и тъкмо се кани да ги изтрие, когато Гюнешен отново му звъни. Хенинг въздъхва и отговаря с едно рязко:

— Да?

— Къде си?

— Пред полицейския участък.

— Защо не ни се обади? Това е сензационно развитие и трябваше първи да го отразим.

— Бях малко зает с това да спасявам живота си. Или поне онова, което е останало от него.

— За бога, опитвам се да се свържа с теб от три часа и половина.

— Три часа и половина?

— Да.

— Засякъл си?

Гюнешен си поема дъх и го изпуска толкова силно, че ухото на Хенинг започва да бучи.

— Напълно неприемливо е НРК първи да пуснат новината, че репортер на „Новините 123“ е станал свидетел на убийство.

— Пак този Йорн Бендиксен?

— Да.