Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Съвсем невинно забавление, казваше си Мари. Напълно безобидно.

Пола незабавно забеляза, че Торин не успява да прикрие тревогата си — нещо напълно естествено за момче на неговата възраст. За неин късмет той не разполагаше с нужните умения в способността да положи необходимите усилия, за да поддържа външна невъзмутимост. В обичайни условия тя щеше да му предложи кафе или чай, за да се поуспокои, но участъкът беше за нея все още непозната територия и тя нямаше представа колко време ще й отнеме намирането на нещо подобно. В никакъв случай не й се искаше да кара новата си шефка да я чака повече от абсолютно необходимото.

От гледна точка на техническите изисквания тя вероятно трябваше да намери отнякъде така наречения подходящ пълнолетен свидетел, преди да започне да разпитва Торин. Но реши, че самата тя е напълно подходяща. Пък и не ставаше дума за разпит, свързан с престъпление. Пола загледа Торин с очакване.

— Кога започна да се безпокоиш, че нещо може да не е наред?

— Не мога да кажа точно — той се намръщи.

— В колко часа се прибира обикновено майка ти от работа?

Той повдигна едното си рамо.

— Към пет и половина, но понякога спира да напазарува по пътя към къщи, и тогава си идва чак към седем без четвърт.

— Следователно може да се каже, че си започнал да се тревожиш към седем?

— Не се безпокоях истински. По-скоро се зачудих. Не може да се каже, че тя няма свой живот. Понякога излиза с приятели да хапнат пица, на кино или нещо такова. Но ако има подобни планове, обикновено ме предупреждава още сутринта. Или ми праща съобщение, ако е възникнало нещо по-така, спонтанно.

Пола не беше учудена — бе останала с впечатлението, че Бев Макандрю е разумна жена.

— Е, прати ли й съобщение?

Торин кимна, дъвчейки ъгълчето на долната си устна.

— Да, писах просто — нали знаете, нещо от рода на какво ще вечеряме, ще се върнеш ли скоро, такива работи.

Обичайното за едно момче на неговите години.

— И тя не отговори?

— Не — той се въртеше неспокойно на стола си, после се приведе напред, опря лакти на масата и сключи здраво пръстите на ръцете си. — Не знаех как да постъпя. Не бях истински разтревожен, а по-скоро се почувствах шибано — той й хвърли бърз поглед изпод вежди, за да провери дали грубият израз ще мине пред ченгето.

Пола се усмихна.

— Станало ти е гадно и си бил гладен — нали така?

Присвитите рамене на Торин се поотпуснаха леко.

— Е, да, и това също. Затова погледнах в хладилника, видях, че е останал пай с кайма от предната вечер, подгрях го в микровълновата печка и го изядох. А от мама все още нямаше вест.

— Обади ли се на някой от приятелите й?

Той отдръпна леко глава в израз на неразбиране.

— Как да се обадя? Не знам телефонните им номера, те са в телефона й, не са записани никъде другаде. На повечето дори не знам имената — той размаха ръка във въздуха. — И няма никакъв начин да ги търся, никъде няма такива записки на листчета като: „Доун от службата“ или „Меган от фитнеса“, или „Лора, съученичката ми“.

Пола осъзна правотата на казаното от него. Навремето, когато някой изчезнеше, проверяваха бележника му с адреси и телефони, номерата, които обикновено се намираха записани някъде край домашния телефон. А сега всеки носеше целия си живот със себе си и изчезнеше ли, с него изчезваха и възможностите да бъде проследен.

— Нямате ли роднини, на които би могъл да се обадиш?

Торин поклати глава.

— Баба ми живее в Бристъл с леля Рейчъл. Майка ми изобщо не е разговаряла с баща ми тази година, а освен това той е на служебна обиколка в Афганистан. Военен лекар е.

Пола си каза, че долавя в думите му нотка на гордост.

— А на работното й място? Сети ли се да се обадиш там?

Той се смръщи.

— Там отговарят на външни повиквания само през работно време. Вечер и нощно време аптеката работи само за нуждите на болницата. Така че, дори да се бях обадил, никой нямаше да отвори.

Пола си припомни каква беше като тийнейджър и се запита колко ли объркана щеше да се чувства, ако нейните уравновесени и почтени родители внезапно се бяха изпарили без предупреждение. Каза си, че ако се вземат предвид обстоятелствата, Торин приема доста добре това, което вероятно в неговите очи бяха само безсмислени въпроси, забавящи излишно търсенето на майка му. Именно способността да се отнася с разбиране към чуждата гледна точка бе помогнала на Пола да развие уменията си за водене на разпити. Сега й беше необходимо Торин да остане на нейна страна, да го накара да повярва, че някой проявява съчувствие към сегашното му положение, за да измъкне от него достатъчно сведения, с които да може да предприеме нещо полезно.