Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— И какво направи тогава?

Торин замига бързо и ожесточено. Срамуваше се или беше притеснен, Пола не можеше да прецени със сигурност кое от двете.

— Включих конзолата и играх на „Майнкрафт“, докато ми се доспа. Не знаех какво друго да направя.

— Добре си се справил. Повечето хора на твоята възраст биха изпаднали в паника. И какво стана на другата сутрин?

— Събудих се, преди да се включи будилникът. Първоначално си помислих, че съм се събудил, защото мама ходи из къщи, но се оказа, че не е така. Отидох в спалнята й и видях, че леглото й не е пипано — той отново задъвка долната си устна, в потъмнелите му очи се изписа тревога. — Не беше се прибрала. А тя просто не прави такива неща. Майката на един мой приятел например често не се прибира по цяла нощ и не му казва нищо. Беше ми ясно какво си мисли онзи дядка в приемната — „Горкото момче, майка му ходи да се чука насам-натам, а то ще научи последно“ — той се беше разгорещил, думите му се сипеха една през друга. — Но аз ви казвам, майка ми не е такава, наистина не е. Твърдо. Не. Освен това ние имаме нещо като домашно правило — ако някой ще закъснее, винаги праща съобщение на другия. Например, ако аз не успея да хвана автобуса или родителите на някой мой съученик ще ни вземат с кола. Или ако нея я задържат на работа. Каквото и да стане — оживлението му спадна рязко.

— И затова си дошъл тук.

Раменете му се отпуснаха.

— Не можах да се сетя какво друго да направя. Но на вашите хора не им пука, нали?

— Ако това беше истина, нямаше да седя сега с теб тук, Торин. Вярно е, че обикновено изчакваме да минат двайсет и четири часа, преди да започнем издирването на изчезнал човек — „Освен ако в случая не е замесена лесно уязвима личност“. — Но не и когато става дума за човек като майка ти, човек, който носи отговорност за дете или за стар човек например. Сега трябва да запиша някои данни за теб и майка ти, за да задвижа процедурата.

Почукване на вратата прекъсна думите на Пола. Преди тя да успее да каже каквото и да било, служителят от приемната надникна вътре.

— Главен инспектор Фийлдинг иска да знае колко още ще се бавите.

Той изобщо не се постара да прикрие задоволството си.

Пола го отпрати със снизходителен поглед.

— Разговарям със свидетел. Това ми е работата. Моля, предайте на главен инспектор Фийлдинг, че ще отида при нея веднага щом приключа тук.

— Ще предам думите ви.

Торин го изпрати с презрителен поглед, докато вратата се затваряше.

— Да не сте се накиснали? Задето разговаряте с мен?

— Върша си работата, Торин. Това е важното. А сега ще ми трябва малко обща информация.

Това не й отне много време. Торин беше четиринайсетгодишен ученик в училището „Кентън Вейл“. Бев, трийсет и седемгодишна, беше главен фармацевт на болницата „Брадфийлд Брос“, преди осем години се беше развела с Том, който понастоящем служеше в Камп Бастиън 1 1 Британска военна база в Афганистан. — Б.пр. . Торин и Бев живееха в къща близнак на улица „Грешън Райз“ №17, в квартал Кентън, Брадфийлд. Нямаше никаква причина Бев да не е там, където би трябвало да бъде.

Нямаше предистория на душевни заболявания или депресии. Не беше известно да е имала финансови неприятности — като изключим онези, с които се примиряваха всички служители в държавния сектор напоследък.

Пола записа номерата на мобилните телефони на майката и сина и остави химикалката.

— Имаш ли снимка на майка си?

Торин се порови в телефона си, после го обърна към нея. Пола разпозна Бев на снимката — което невинаги се случва със снимките на смартфон. Лицето й беше снимано в едър план, на някакъв слънчев плаж. Имаше гъста руса коса, сини очи — нито много светли, нито много тъмни, овално лице с правилни черти. Приятна на вид, но не чак зашеметяваща красавица, с весела усмивка, която оживяваше лицето й и очертаваше бръчици около устата и край очите. Когато видя снимката, Пола си припомни, че бе намерила Бев за привлекателна. Не можеше да се каже, че чак е изпитала физическо желание към домакинята им онази вечер. По-скоро призна пред себе си, че Бев е неин тип също като Карол Джордан. Притежаваше онова специфично съчетание от черти, цвят на косата и тен, което винаги бе привличало вниманието й. Интересното бе, че доктор Елинор Блесинг не отговаряше на това описание. Пола съзнаваше, че жената, с която живее, е красива; сърцето й винаги трепваше, когато видеше хубавата й тъмна коса, прошарена тук-там със сребърни нишки, или усмихнатите й сиви очи. Но външният вид на Елинор Блесинг не бе онова, което привлече вниманието на Пола, когато се запознаха. Добротата й бе това, което винаги я издигаше над всякакви блондинки. Така че да, имаше момент, в който тя бе оценила привлекателността на Бев. И ако тя бе я оценила, вероятно не беше единствената.