Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Може ли да пратиш това на електронната ми поща? — тя отвори нова страница в бележника си, написа номера на мобилния си телефон и адреса на електронната си поща, откъсна листа и го подаде на Торин. — Тя има ли някакви белези, родилни петна, татуировки? Това улеснява проверката в местните болници — в случай, че е претърпяла злополука и са я откарали някъде без чантата й.

Той погледна листчето, което Пола му бе дала, после очите му отново срещнаха нейните.

— Има татуирана синя птица на лявото рамо. А на десния глезен има белег — беше го счупила и трябваше да й поставят пирон. Пола си го записа бързо.

— Това ще ни бъде от полза.

— И какво ще предприемете, за да намерите майка ми?

— Ще телефонирам тук-там. Ще поговоря с колегите й.

— А какво ще стане с мен?

Въпросът беше уместен. Торин беше непълнолетен и Пола беше наясно, че е длъжна да се обади в социалните служби, да изпратят от там човек, който да се грижи за него. Но пък можеше и Бев да опровергае професионалното безпокойство на Пола. Все още бе възможно тя да се появи — смутена, обзета от неловкост след нощта, прекарана някъде извън дома. В такъв случай възпирането на процедурата, задвижена от социалните работници, би било кошмарно и за майката, и за сина. Тя би била заклеймена като „неадекватна майка“, а него биха класифицирали като „изложен на риск“. Такова нещо можеше да се отрази дори на служебните й позиции. На Пола не й се искаше да обременява съвестта си с нещо подобно.

— Защо не отидеш на училище?

— Както обикновено?

Тя кимна.

— Прати ми съобщение, когато приключиш, и тогава ще решим какво да правим по-нататък. Да се надяваме, че тя ще се появи на работното си място и всичко ще приключи — опита се да му вдъхне увереност с усмивка, която да съответства на тона й.

Той като че ли не й повярва.

— Така ли мислите?

— Не. — Все пак тя отвърна: — Има такава възможност — стана и го поведе полека към вратата. Проследи го с поглед, докато той вървеше към изхода, изгърбен, със сведена глава. Искаше й се да вярва, че Бев Макандрю е здрава и добре, и че е на път към вкъщи. Но за да се убеди в подобно нещо, надеждата трябваше да възтържествува над натрупания опит, а Пола нямаше сили да постигне това.

Извърна се, обзета за миг от носталгия по предишните си колеги. Те биха разбрали съвсем точно защо тя се е загрижила за Торин и съвсем наскоро изчезналата му майка. Но така беше навремето. Вместо това сега се налагаше да се изправи пред главен инспектор Фийлдинг. Беше чувала добри думи за високия процент на осъдени престъпници сред арестуваните от екипа на Фийлдинг, затова и несъмнено имаше желание да се присъедини към него. Но ето че вече беше накарала шефа да чака. А това беше доста различно от идеалното начало на новата работа, което си беше представяла. Надяваше се да не е прекалено късно да поправи впечатлението. Просто щеше да се наложи да положи малко повече усилия.

Трамваят потракваше по високия викториански виадукт — заоблените му модерни линии контрастираха с потъмнелите от сажди арки от червени тухли. Тони си каза, че тази картина е изразителна метафора на целия регион около пристанището на канала при катедралата. Срещу виадукта се намираха руините на самата средновековна катедрала, подобната на дантела варовикова фасада — единствено неповалена от посипалите се по нея бомби на „Луфтвафе“, превърнали останалата част от сградата в купчина отпадъци. Преди десетина години виадуктът и руините на катедралата подпираха от две страни куп безразборно издигнати постройки, половината от които пустееха и се рушаха, прозоречните им рамки гниеха, а стрехите бяха провиснали. Кварталът близо до канала беше най-непривлекателният и най-непредпочитан в централната част на Брадфийлд.

После някакъв съобразителен общински деятел бе открил един фонд на Европейския съюз, създаден за съживяване на западнали и ощетени вътрешни части на градовете. И сега пристанището на канала беше средище на оживен квартал. Работилници за художествени занаяти и магазини за продукцията им, модерни издателства и софтуерни компании съжителстваха тук в тяхна близост, апартаменти и ателиета заемаха горните етажи на сградите, появилите се тук-там барове и бистра създаваха възможност за срещи на обитателите и посетителите на квартала. Дори едно от футболните величия на „Брадфийлд Виктория“, местният отбор във Висшата лига, бе дало името си на едно испанско заведение за тапас, което звездата понякога удостояваше с присъствието си.