Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Плътните щори изпълняваха до съвършенство предназначението си. И това бе добре, защото пълната тъмнина не даваше възможност на сенките да възпаляват въображението й. Карол Джордан в никакъв случай не се нуждаеше от стимулатори за въображението си. Справяше се и сама, без външен подтик.

Не че кървавите сцени по местопрестъпленията й бяха непознати. По-голямата част от живота й на зряла жена бе изпълнена с образи на внезапна, насилствена смърт. Беше виждала жертви на изтезания; на банално домашно насилие, излязло от контрол; на сексуален садизъм, който нямаше нищо общо с фантазиите на хора на средна възраст от средната класа; за каквато и жестокост да се сети човек, Карол бе виждала крайния резултат от нея. Понякога тези сцени бяха пропъждали съня й, бяха я тласкали към бутилката с водка, която размиваше очертанията на образите — но никога за по-дълго от няколко нощи. Винаги се намесваше стремежът й към справедливост, който трансформираше видените ужаси в порив към действие. Тези образи се превръщаха в движещата сила, която я водеше в разследването, в мотивация да принуди убийците да понесат последиците от престъпленията си.

Но този път нещата стояха различно. Този път нищо не можеше да обезсили видяното от нея — нито времето, нито алкохолът, нито разстоянието. Напоследък в главата й сякаш се въртеше непрестанно един и същи филм. Филмът беше кратък, но повторението не се отразяваше на силата на въздействието му. Странното беше, че не ставаше дума за повторение на видяното нея. Защото самата тя участваше в този филм. Сякаш някой е вървял непосредствено зад нея с видеокамера и бе заснел трепкащите кадри на любителски филм, запечатал най-ужасния момент в живота й — с малко неестествени цветове и малко погрешен ъгъл на заснемане.

В началото на филма тя влизаше в старата селска къща, погледът, отправен над рамото й, се спираше върху познатия кът край камината, каменните стени и гредите по тавана. Виждаха се дивани, на които тя бе седяла; маси, на които бе оставяла прочетени вестници, беше се хранила, беше оставяла чаши с вино; ръчно бродираните гоблени по стените, на които се беше възхищавала; един пуловер, който бе виждала много пъти на гърба на брат си, небрежно преметнат на облегалката на стол. Смачкана тениска лежеше на пода до масата за хранене, на която още стояха останките от обяд. А в подножието на стълбата, водеща към полуетажа, стояха двама униформени полицаи с жилетки в защитен цвят. Единият изглеждаше потресен, другият — смутен. Между тях — нагънато като акордеон парче плат, може би пола. Картината бе обезпокоителна, но не и ужасяваща. Защото филмът не можеше да предаде смрадта на пролятата кръв.

Но когато Карол стигаше до дървените стълби, камерата се отдръпваше, за да разкрие тавана над използвания за спалня полуетаж. Беше като картина на Джаксън Полок, в която художникът е използвал единствено червен цвят. Кръв; пръскала, плискала, стичала се по бялата мазилка. Тогава Карол бе разбрала, че предстои нещо много, много лошо.

Камерата я проследяваше нагоре по стълбите, регистрирайки всяка нейна неуверена крачка. Първото, което видя, бяха краката им, нашарени от струйки кръв като жилки на мрамор, капки и петна от кръв по леглото и пода. После се изкачи по-нависоко и видя обезкървените тела на Майкъл и Луси, подобни на самотни, бледи острови в алено море.

И тук филмът спираше, застинал в този единствен, страшен кадър. Но мозъкът й не преставаше да работи само защото филмът спираше. Вината се въртеше и блъскаше в главата й като хамстер в колело. Ако се бе оказала по-добро ченге. Ако бе поела нещата в свои ръце, вместо да разчита, че Тони ще даде необходимите отговори. Ако беше предупредила Майкъл, че от затвора е избягал човек, който по свои извратени съображения иска да й отмъсти. Ако, ако, ако…

Но нито едно от тези неща не бе се осъществило. Затова брат й и жената, която той обичаше, бяха заклани в старата къща, която бяха реставрирали сами. Дом, чиито стени бяха три фута дебели, в който имаха пълно основание да се чувстват в безопасност. И нищо в живота й не остана незасегнато от това единствено, ужасно събитие.

Винаги бе откривала собствената си идентичност до много голяма степен в работата, която вършеше. Беше вярвала, че в работата се проявява най-добрата страна на личността й. Работата канализираше ясно интелекта й, предлагаше място, където непреклонната й упоритост се ценеше. Способността й да си припомня дума по дума всичко, което чуеше, добиваше своето практическо приложение. Освен това беше открила, че умее да предизвиква лоялност у подчинените си. Карол се гордееше, че е ченге. А сега се бе откъснала от всичко това и се люшкаше, лишена от котва.