Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Тя поспря и се опита да разбере за какво става дума.

— Разбирам какво ми говорите, не съм глупак — тонът на момчето бе по-скоро потиснат, отколкото агресивен. — Но ви моля да разберете, че случаят е по-различен — той посви леко рамене. — Хората не са еднакви, човече. Не може да се ползва един калъп за всички.

Акцентът му беше на местен жител, но въпреки старанието си не успяваше да прикрие, че произхожда от добро семейство.

Цивилният служител от приемната измърмори нещо, което Пола не успя да разбере. Момчето се полюшваше изнервено на пръсти, явно нямаше къде другаде да отиде. Според нея не беше от момчетата, които биха вдигнали скандал. Но това не беше причина да не му се поговори успокояващо. Стремежът да се разбере какво тревожи хората, идващи тук, не се основаваше единствено на идеята да не се вдига излишен шум.

Пола пристъпи напред и постави ръка над лакътя на момчето.

— Ти си Торин, нали?

Той се обърна рязко назад, изражението му говореше за изненада и тревога. Гъста, тъмна коса обрамчваше бледото лице на тийнейджър, който не обича занимания на открито. Големи сини очи с тъмни кръгове под тях, издаден напред, клюнест нос, тясна уста с някак неуместно нежни устни, подобни на напъпила роза под много бледа следа от нещо, което един ден можеше да се превърне в мустаци. Пола свери съставения наум списък на отличителни белези с онова, което се съхраняваше в паметта й, и установи пълно съответствие. Не можеше да има грешка.

Присвитата кожа около очите му се поотпусна.

— Познавам ви, вие сте идвали у нас. С онази лекарка — той се понамръщи, опитвайки се да си припомни. — Елинор, от спешно отделение.

Пола кимна.

— Точно така. Идвахме на вечеря. Майка ти и Елинор са колеги. Аз съм Пола — тя се усмихна на дребния посивял човечец зад гишето и извади полицейската си карта от джоба на сакото си. — Сержант от криминалната полиция Пола Макинтайър — от екипа на главен инспектор Фийлдинг.

Човекът кимна.

— Тъкмо казвам на момчето, че не можем да направим нищо за него, преди да изминат двайсет и четири часа от изчезването на майка му.

— Изчезване?

Въпросът на Пола бе заглушен от гласа на Торин Макандрю, който веднага реагира с раздразнение:

— А аз казвам на този… — той издиша шумно през нос, — на този човек, че не може да приема всеки случай еднакво, защото хората са различни, и майка ми никога не остава да спи другаде.

Пола не познаваше много добре Бев Макандрю, но беше чувала достатъчно често за главния болничен фармацевт от Елинор, своята партньорка, която беше старши ординатор в спешното отделение на болница „Брадфийлд Крос“. И нищо от онова, което бе чувала, не бе в противоречие с категоричното убеждение на нейния син. Но тези неща не биха впечатлили цивилния служител зад гишето.

— Смятам да поговоря малко с Торин — каза Пола твърдо. — Има ли тук някъде стая за разпити? — човекът посочи с глава към една врата в другия край на пустата чакалня. — Благодаря. Моля ви, обадете се в криминалния отдел и уведомете главен инспектор Фийлдинг, че съм вече тук и ще се кача горе след малко.

Той като че ли не беше особено очарован, но все пак вдигна слушалката. Пола посочи към стаята за разпити.

— Ела да поседнем, за да ми разкажеш какво се е случило — каза тя и тръгна първа натам.

— Окей — Торин я последва, влачейки прекалено големите си маратонки, с типичната несръчна походка на момче на тази възраст, все още непривикнало към новите размери на тялото си.

Пола отвори вратата на малка стая без прозорци, в която едва се събираха една маса и три метални стола, чиито седалки бяха тапицирани в яркосиньо и черно. „Виждали сме и по-лошо“, каза си тя, подканвайки с жест Торин да седне. После се разположи срещу него, измъкна от чантата си бележник с метална спирала, в която бе пъхната химикалка.

— Е, хайде, Торин, защо не започнеш отначало?

Пола на драго сърце приемаше да си остане редови детектив — такава бе цената, която плащаше, за да остане в екипа на Карол Джордан за разследване на особено тежки престъпления. Но когато екипът бе разформирован, тя подаде кандидатура за първия овакантен пост на сержант в полицията на Брадфийлд. Толкова отдавна бе положила изпита за сержант, че се опасяваше да не я накарат да го положи отново.

Не си беше представяла така началото на работата си като сержант от криминалната полиция. Беше си мислила, че скучни работи като първоначалния разпит на свидетели ще бъдат вече задължение на някой друг. Но така ставаше, когато си ченге — почти нищо не се развиваше в съответствие с първоначалните ти представи.