Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Скоро щеше да й се наложи да го забележи, обеща си той.

Сега беше толкова близо до нея, че можеше да различи отделните косми в русата й коса. Достатъчно близо, за да прецени, че е естествена блондинка. Нямаше издайнически тъмни корени на косата — така и трябваше да бъде. Ако се беше разочаровал дори от едва забележима тъмна линия, би й обърнал гръб. Интересуваха го само жени, отговарящи идеално на изискванията му. Не беше някакъв неудачник, който би се задоволил с жалко подобие. Беше лишен от онова, което му се полагаше по право, но това не означаваше, че ще се примири с какво да е.

Трамваят се появи, плъзгайки се по релсите, оцветената в стандартното синьо и виненочервено мотриса блестеше под дъжда, осветена от уличните лампи и неоновите табели на ресторантите. Тя беше избрала идеалното място на платформата, така че се озова точно срещу една от отварящите се врати. Той влезе след нея. Тя тръгна наляво, той — надясно и се промъкна до една сгъваема седалка, откъдето можеше да я вижда, а тя не би могла да го види, ако не обърнеше глава назад. Той въздъхна доволно. Скоро щеше да узнае всичко необходимо.

А тя изобщо нищо не подозираше.

Мари Мейдър беше доволна, че успя да си намери място за сядане в трамвая. Беше прекарала малко повече от единайсет часа в „Телит Комюникейшънс“. Струваше й се, че за първи ден е демонстрирала дори повече от необходимия работен ентусиазъм. Докато се прибереше, вероятно вече щеше да минава седем. Но за разлика от повечето работещи жени не й се налагаше да бърза, за да приготви вечерята. Мари бе имала късмет да се омъжи за човек, чиято майка — италианка, поради липса на дъщери бе научила Марко на всичко, което знаеше за готвенето. Напоследък той работеше най-често у дома, проектираше мебели за търговци на едро, така че когато Мари се прибираше, у дома я очакваше току-що приготвена вечеря — нещо, което всеки път я караше да се чувства обичана.

Беше убедена, че днес вечерята ще е специална. Може би Марко щеше да се реши на нещо по-скъпо — агнешко бутче или стекове, а може би щеше да настърже и трюфели в ризотото или пастата. Дори само мисълта за това я накара да преглътне слюнката си.

По време на двайсетминутното пътуване с трамвая тя прехвърляше наум днешните срещи. Общо взето, не беше лошо за начало на нова работа. Знаеше, че ще й се наложи да пооживи нещата тук-там и вече бе забелязала някои възможности за промяна. Но Мари не възнамеряваше да прибързва. Щеше да се движи внимателно, за да се ориентира добре в работната организация, а после да постави началото на тиха революция, от която щеше да им се завие свят. О, да, тя имаше планове за бъдещето на „Телит“.

Трамваят спря на крайната спирка, електрическият му двигател издаваше звук, наподобяващ доволно сумтене. Бяха останали само шепа пътници, които се струпаха край вратите, докато трамваят спираше плавно. После тя стъпи на платформата и токчетата й затракаха по бетона. Когато излезе изпод козирката, установи, че дъждът най-сетне беше спрял. Въздухът все още бе натежал от влага, но вече нямаше нужда от чадър.

Мари забърза по улицата, погълната от мисли за работата си, с напълно приспан инстинкт за оцеляване. После, обзета от внезапно желание да приключат вечерта с кутия шоколадови бонбони пред телевизора, когато минаваше покрай магазинчето за вестници на ъгъла, тя се обърна рязко и тръгна назад, и тогава едва не се сблъска с някакъв мъж, който вървеше много близо зад нея, привел глава и присвил рамене заради студа. Сърцето й подскочи от изненада. Не бе очаквала да види някой толкова близо зад себе си. Той продължи покрай нея, без да каже и дума, а тя се изненада от облекчението, което я заля, когато влезе в магазина. „Глупава жена“, упрекна се Мари, докато излизаше минути по-късно, успокоена от вида на празната улица и кутията шоколадови бонбони „Фереро“ в чантата й. Не беше се случило нищо особено, просто още един сблъсък с лошите маниери на обитателите на големия град — какво по-обичайно от това?

Тя зави зад ъгъла и тръгна по улицата, на която живееха двамата с Марко, без изобщо да подозира, че човекът, с когото едва не се сблъска, седеше в сенките край къщата на отсрещния ъгъл, следеше внимателно къде ще влезе Мари и се питаше колко ли пъти й остават да влезе в дома си.

Разбира се, нямаше къде да паркираш законно близо до пристанището на канала „Минстър“. Ругаейки, Пола остави колата на място за инвалиди и сложи на предното стъкло табелка, на която пишеше „полиция“. Не й се нравеше да постъпва така, но не й се искаше и да подгизне до кости, докато приключеше с тази задача, която можеше да се приеме само отчасти като работна. Утеши се с мисълта, че надали много инвалиди биха рискували да се движат по мокрия калдъръм край пристанището в това време, наподобяващо сезона на мусоните.