Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Цял ден дъждът се лееше от стоманеносивото небе, неумолим и потискащ. Той го забелязваше само от време на време, тъй като от работното му място нямаше пряк изглед към прозорец. Дъждът щеше да е досадна пречка, докато той чакаше — тогава нямаше място, на което да се скрие така, че да не се набива на очи. Но този път нямаше проблеми. На другата страна на улицата, срещу централата на „Телит Комюникейшънс“, имаше цяла редица заведения за бързо хранене. „Събуей“, „Макдоналдс“, малко местно ресторантче, което обещаваше „най-доброто печено в Брадфийлд.“ Как пък не. Той започна с един чийзбургер в „Макдоналдс“, яде го в продължение на половин час. Покри още четиридесет минути с диетична кока-кола и шоколадова бисквита. Къде, по дяволите, беше тази жена? Нямаше ли си дом, в който да се прибере?

Иронията, която се криеше в последната му мисъл, го накара да потисне смеха си. Домът, който бе подготвил за нея, беше много по-различен от онзи, в който тя щеше да се прибере довечера. Ако тя си изиграеше картите правилно, ако успееше да го удовлетвори, щеше да има шанс да започне нов живот в нов дом. Ако не, щеше да изплати чужди дългове, присъединявайки се към останалите, към първата и към другата преди нея, другата, която по право трябваше да бъде неговата първа и единствена жена. Разбира се, той знаеше, че може и да няма нужда от тази, от последната. Но случайността я беше изправила на пътя му, а той не беше човек, който обръща гръб на добрия случай. Имаше чувството, че онази, която сега беше при него, няма да отговаря на изискванията, та не беше зле да е подготвен, ако наистина се окажеше така.

Той смачка салфетката на топка и стана, готов да се премести в ресторантчето, когато я видя — излезе забързано откъм асансьорите във фоайето. Прекоси го с неочаквано енергична походка. В края на дългия работен ден повечето хора се влачеха, напускайки офисите, но тази жена се движеше леко и жизнено. Именно това привлече вниманието му към нея, дори още преди да бе успял да прецени, че отговаря идеално на изискванията му. Приличаше на жена, упътила се към нещо, което си струва очакването. Той се постара да запечата този привлекателен образ в паметта си. Така трябваше да изглежда и за него, ако държеше на шансовете си да оцелее.

Тя спря на прага, отваряйки сгъваемия си чадър. Той си проправи път през посетителите в заведението към вратата, без да откъсва очи от мишената си, без да обръща внимание на възраженията на хората, които заставаха на пътя му. Те нямаха значение за него. Единственото, което го интересуваше, беше да не я изпусне от поглед. Когато той излезе на улицата, тя вече наближаваше ъгъла. Той забърза, за да скъси разстоянието между тях, но внимаваше да не се доближи прекалено много до нея. Придърпа плетената си шапка още по-надолу към веждите, покри брадичката си с шала и нагласи очилата със стъкла без диоптри. Удивително бе как дребните неща променяха външния вид на човека. Хората забелязваха външни белези — не и основното. Не че той имаше намерение да направи нещо, което да привлече внимание към него. Но тук, в градския център, навсякъде имаше камери за наблюдение. Нямаше намерение да рискува.

В края на улицата тя зави вляво и се озова сред обичайното за привечер многолюдно оживление на Белуедър Скуеър. Той отново ускори ход, не искаше да я загуби в тълпата. Не беше висока и той се безпокоеше да не я изпусне от поглед. Това не би провалило кроежите му, не и в дългосрочен план. Но би усложнило хода на събитията, а той мразеше усложненията. Трябваше да разбере къде живее тя и нямаше намерение да губи още една вечер за такава елементарна задача.

Жената се упъти към трамвайните линии, очертаващи единия край на площада и тръгна по малката рампа към платформата на трамвайната спирка, затваряйки чадъра си, когато се озова под козирката. Той изостана, докато тя избра къде да застане, после приближи смело и застана точно зад нея. Тя дори не го погледна, докато той наближаваше, привел глава заради вятъра. Струваше му се удивително как тези жени се движат из света, без да имат никаква представа за заплахите, които ги дебнеха отвсякъде. Понякога му се струваше, че силата, която се излъчва от него, е осезаема като горещината около открит огън. Как бе възможно да не им прави впечатление? Кучетата се зъбеха, когато го видеха, котките фучаха, когато протегнеше ръка към тях. А жените до такава степен бяха изгубили контакт със заобикалящата ги среда, че просто не забелязваха такива неща.