Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Докато вървеше към плаващия дом на Тони, се запита разсеяно дали не трябваше да му се обади, преди да дойде. Не можеше да се каже, че той води оживен социален живот, но пък имаше обичая да излиза на дълги разходки из града. Беше й казвал, че ги приема като нещо средно между социологическо наблюдение и време за размисъл.

— Да наблюдават и да се учат, това е необходимо за психолозите — беше отбелязал в един необичаен за него пристъп на откровеност относно подхода си към работата. — А после трябва да приложиш това, което си научил, към обекта на наблюдението.

— В това отношение си значително по-добър от повечето хора — бе казала Пола.

— Това не е висша математика — просто проява на здрав разум, примесена донякъде със съчувствие и съпреживяване. И ти би могла да го правиш, нали знаеш.

Тя се бе разсмяла, но той продължи, напълно сериозно.

— Ти вече го правиш. Наблюдавал съм те как разпитваш свидетели и заподозрени. Може да не си запозната с теорията, но практическите ти умения не отстъпват на тези на повечето от клиничните психолози, с чийто начин на работа съм запознат. Може би трябва да обмислиш възможността да кандидатстваш за обучение онлайн, и да се подготвиш за работа като профайлър в полицията.

— Нямам желание — бе отвърнала тя. — Интересно ми е да съм на огневата линия. Не искам да съм от хората, които работят на втори план — като теб.

Той бе свил рамене.

— Изборът си е твой. Но го имай предвид като възможност, когато прецениш, че ти е дошло до гуша от процедурните ограничения и дребнавостта на големите шефове.

Мисълта за онова, което Тони бе принуден да преживее в процеса на собствената си работа, сега хвърляше мрачна светлина върху спомена за онзи разговор. Пола бе присъствала лично на катастрофата и се радваше, че разполага с рутината и процедурните изисквания, в които да се вкопчи след опустошението. Не беше убедена, че постъпва правилно, като идва тук, но и професионалните, и личните й инстинкти я водеха неотменно към прага му. Или по-скоро към вратата на каютата, каза си тя. Поне не идваше в късен час. Малко преди седем Фийлдинг бе отпратила екипа си по домовете.

— Не разполагаме със средства в бюджета за заплащане на извънредни часове, а и докато не получим някакви резултати от лабораторията и записите от камерите за наблюдение, работите на празни обороти.

Пола беше потресена. В отдела, където работеше преди, извънредната работа изобщо не се коментираше. Хващаха се на работа и вършеха всичко, което трябваше да се свърши в най-интензивния цикъл на разследването. На теория трябваше да си почиват, когато намерят свободно време, само че свободно време така и не се намираше.

Тя спря на кея, озадачена за миг от въпроси на етикецията. Когато бе идвала тук преди, двамата пристигаха заедно и тя просто се качваше след Тони на борда. Но сега й се стори, че ако се качи на лодката и похлопа на вратата на каютата, това би изглеждало като натрапване. От гледна точка на логиката това бе същото като да минеш по входната алея на нечия къща и да похлопаш на външната врата. И все пак й се струваше нередно.

— Я се стегни — измърмори тя и стъпи на обшитата със стомана речна лодка. Силното полюшване на палубата под краката й малко я изненада. Едва не залитна, но се закрепи и потропа на вратата. Горната й част се открехна почти незабавно и тя видя в долния край на стълбата стъписаното лице на Тони.

— Пола! Реших, че е някой пияница.

Тя се усмихна мрачно.

— Не съвсем. Все още не. Много пияници ли се отбиват при теб?

Той се зае да отваря, за да я пусне да влезе.

— Понякога. Обикновено по-късно. Решават, че е много забавно да скачат на лодките и от там — обратно на кея. Човек може да се стресне — той разтвори широко вратата и усмихнато я покани да влезе. — Не те очаквах — той се смръщи и изражението му помръкна. — Да не би да съм забравил нещо?

Пола се промъкна през тясната врата, надолу към кухнята и салона. На телевизионния екран беше застинала картина, на която се виждаше сцена от дълбините на някаква мина. На масата беше оставена конзола за компютърна игра.

— Не. Беше внезапно хрумване.

Тя свали влажното си палто и го окачи на закачалка на преградата между двете помещения, после седна на тапицираната с кожа пейка, която заобикаляше масата от три страни.

— Е, винаги се радвам да те видя — той седна срещу нея, но почти веднага стана отново, припомняйки си общоприетите изисквания за посрещане на гост. — Искаш ли нещо за пиене? Имам кафе и чай. Портокалов сок. А имам и от онази светла индийска бира, върви добре с храната, която си поръчвам да ми носят тук — той се усмихна горчиво. — Имам и бяло вино, и водка. Макар че напоследък за тях няма търсене.