Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Добре. Не мисли за Торин. Остави тази мисъл настрана и продължавай напред.

Тя произнесе тези думи на глас и незабавно съжали. Където и да се намираше, това място бе лишено от всякаква акустика, гласът й прозвуча кухо и приглушено. Все още решена да не се поддава на страха, Бев си каза, че има смисъл да се опита да прецени границите на пространството, в което се намираше. Седеше на някаква гладка повърхност — в момента, когато осъзна това, разбра и още нещо. Нямаше ги панталоните, чорапите и обувките й. Беше със собствения си сутиен, но другата част на бельото й определено не беше нейна. Нямаше обичая да носи оскъдни дантелени бикини. От дантелата получаваше сърбежи, затова допускаше до кожата си само свободно памучно бельо. Отблъсна изводите, които тази промяна налагаше.

Като си помислиш, става дума само за плът. Не помнеше, нямаше никакво емоционално отношение към това, което се бе случило, докато беше в безсъзнание. В известен смисъл, убеждаваше се тя, това не е по-голямо насилие над тялото от хирургическа операция под пълна упойка. Повечето хора биха превъртели, ако можеха да видят какво се случва с телата им на операционната маса. Незнанието беше не само блаженство, освен това то им помагаше да бъдат благодарни за намесата на хирургическия нож. Бев считаше, че ще успее да поддържа неведението си.

Започна да опипва повърхността, на която седеше. Беше гладка, хладна, но не и студена. Когато раздвижи крак, мястото, на което се бе опирал той дотогава, беше топло. Протегна предпазливо ръце, но не успя да ги изопне докрай. После се хлъзна надолу, докато краката й се удариха в далечния край на нейния затвор. Раздвижи отново крак и установи, че напипва нещо като стъпало. Накрая отново седна. Главата й се намираше само на няколко инча разстояние от неподвижния капак на това, което бе принудена да приеме за някакъв вид сандък.

Въпросният сандък беше метър широк, метър и половина дълъг и висок малко повече от метър. Облицован отвътре с пластмаса. Мекото пластично уплътнение около капака не пропускаше светлина — а вероятно и въздух. И в единия край нивото слизаше в нещо като стъпало. Можеше да се сети само за едно нещо, което отговаряше на това описание — и то беше фризер.

Беше затворена във фризер.

Бев обикновено не изпадаше лесно в паника, но когато осъзна къде се намира, сърцето й ужасено се заблъска в гърдите. Ако човекът, който я бе оставил тук, искаше да я убие, достатъчно бе само да натисне едно копче и процесът на замразяването щеше да свърши необходимата работа.

А можеше просто да почака, докато кислородът й свърши.

Средата на следобеда не беше най-подходящият момент да очакваш някой от персонала на аптеката в болницата „Брадфийлд Крос“ да ти посвети цялото си внимание. Особено в ден, когато бяха с един човек по-малко. Но от доктор Елинор Блесинг и от самата Бев Пола знаеше, че по време на целия работен ден няма миг, когато фармацевтите и помощниците им да не са претоварени с работа. Внимателното изпълнение на рецептите беше процес, който никога не секваше. Понякога Пола си мислеше, че напредъкът на науката не е довел до нищо друго, освен до по-сложни начини да се притъпява болката.

Заместникът на Бев, Дан Бърчол изглеждаше като занемарил външността си някогашен член на второстепенна момчешка група. Чертите на хубав млад мъж се криеха под отпуснатата пълнота на лицето му, спретнато подрязаната брада не можеше да прикрие провисналата плът под челюстта му. Все още се движеше с известна гъвкавост — почти сякаш танцуваше между полиците и шкафовете. Но това беше танц с все по-забавящо се темпо, чието изпълнение с всяка изминала година излъчваше все по-голямо отчаяние.

— Вие сте гаджето на доктор Блесинг, нали? — отвърна той, когато Пола се представи. Репликата не събуди симпатия у нея.

— Издирвам вашия главен фармацевт, госпожа Макандрю — Пола се усмихна. Нямаше никаква полза да се занимава с друго, освен да работи със свидетеля, за да измъкне от него всичко, което би могъл да знае. — Синът й е съобщил, че е изчезнала.

Дан подбели очи.

— Такаа — каза той, разтягайки думата колкото може. — Е, сега внезапно всичко си дойде на мястото. Цял ден сме объркани, опитваме се да разберем какво става с Бев. Защото не е възможно тя да не дойде на работа просто ей така. Не е в неин стил.

Пола придърпа едно лабораторно столче и седна, подканяйки го с жест да направи същото. Но той остана прав, облегнат на тезгяха, с кръстосани глезени и скръстени ръце. Тази стойка я накара да се запита какво ли крие. Ако на нейно място беше Тони Хил, несъмнено вече щеше да има предположение. Но тя умееше да разпитва; беше привикнала да достига до целите по заобиколен път.