Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Това беше напълно неразбираемо. Може би Надя се беше прибрала непредвидено рано? А може би убиецът беше изпращал съобщенията, представяйки се за нея, за да прикрие факта, че тя никога не е напускала Брадфийлд? Дали не ставаше дума за сложна измама, инсценировка, чиято цел е била да не се забележи изчезването на Надя? Но ето че жената заговори отново, прекъсвайки бясно препускащите мисли на Пола.

— Значи нещо се е случило с Надя, така ли? Затова ли се обаждате?

Пола притвори очи, обзета от желание да беше възложила това обаждане на някой друг.

— Много съжалявам, но трябва да ви уведомя, че Надя е загинала при подозрителни обстоятелства — беше вярно, макар да бе доста далеч от пълната истина.

Жената замълча за миг.

— В Полша ли?

— Не. Тук, в Брадфийлд.

— Не разбирам.

— Разследването току-що започна — отвърна Пола уклончиво.

— Това е ужасно — каза жената с отпаднал глас. — Не мога да повярвам — Надя? Какво е станало?

— Опасявам се, че нямам право да съобщавам подробности. Но имаме нужда от помощ. Нямаме никакви нейни адреси, нито домашен, нито служебен. Нито пък адрес на най-близките й роднини. Надявах се, че вие разполагате с такава информация?

— Момент, да отворя файла с личното досие на Надя — отвърна жената. — Тя работеше у дома, не може да се каже, че има място в определен офис.

Това означаваше едно място по-малко да анализираме в търсене на отговори на въпросите, повдигнати от смъртта на Надя.

Десет минути по-късно Пола вече разполагаше с всичко, което знаеха в „Бартис Хелт“ за Надя. Не беше много, но все пак беше някакво начало. Разполагаше с адреса й в Харистаун. Знаеше също, че Наджея Вилкова е била двайсет и шестгодишна, и че е работела за „Бартис“ от година и половина. Завършила фармация в университета в Познан, английският й бил отличен. Посещавала централата на два-три месеца. Нейната територия обхващала Северна Англия, тя била една от най-добре представящите се дистрибутори на компанията. Като най-близък роднина дала името на майка си, с адрес в Лешно — населено място, за което Пола никога не беше чувала и никога не би могла да открие на картата. Не знаеше точно каква е процедурата за уведомяване на най-близките, ако те живеят извън страната, но знаеше, че и това трябва да се направи. Това поне бе едно съобщение за смърт на близък човек, което нямаше да бъде нейна отговорност. Както и разговора, необходим, за да се установи дали Надя е била наскоро в Полша.

Пола погледна часовника си. Сега щеше да предаде телефона на Надя на специалистите, да вземе със себе си един-двама от младите служители в отдела и да отиде да прерови жилището на убитата в опит да разбере как жизненият й път се е пресякъл с този на убиеца й. Но не забравяше и обещанието, което бе дала на Торин Макандрю, както и че не беше направила нищо, за да го изпълни. Оставаха няколко часа, преди момчето да й се обади. Надя беше мъртва, а Торин беше от жив по-жив.

В известен смисъл изборът би трябвало да бъде ясен. Карол Джордан бе набила в главата на Пола, че дългът й изисква да защитава правата на мъртвите. Но освен дълг към мъртвите, тя имаше и задължения към живите. Убиецът беше на свобода и нейната работа бе да го намери, преди да убие още някой. Какво по-важно би могло да има от това?

Бев имаше чувството, че се опитва да изплува през някаква гъста, плътна материя — но не тежка като кал, а по-скоро нещо като млечен шейк или блажна боя. На крайниците й сякаш бяха поставени тежести, светът бе потънал в непроницаем мрак. Бавно осъзна, че очите й са затворени. Но когато ги отвори, нищо не се промени. Главата й пулсираше болезнено, когато се опита да я завърти на едната и другата страна, но не можа да види нищо. В замаяната й глава се появи мисълта, че вероятно така изглеждат черните дупки. Черно, черно и нищо друго, освен черно.

Замайването бавно се разсея, достатъчно, за да осъзнае, че този мрак трябва да предизвиква у нея страх, а не само учудване. Докато мъглите на безсъзнанието се вдигаха, Бев си опитваше да разбере къде е и какво се бе случило с нея. Главата я болеше, дълбоко в гърлото си чувстваше неприятен сладникав вкус. Последното, което си спомняше, бе как отвори багажника на своята кола, за да остави там два плика с продукт и, които бе купила на път за вкъщи. След това — нищо. Празнота. Ужасяваща празнота.

Нямаше как да разбере колко дълго е била в безсъзнание. Минути? Не, със сигурност беше минало повече време. Където и да се намираше сега, не беше на паркинга на „Фрешко“. Значи може би бяха минали часове? Какво ли си мислеше Торин? Дали се беше уплашил? Дали й се сърдеше? Дали не беше решил, че го е изоставила и е тръгнала да се забавлява, без да го предупреди? Как ли щеше да постъпи? Дали щеше да подаде сигнал или мисълта за това какво би правил без нея щеше да го уплаши прекалено много? Мислите се въртяха в главата й като хамстер в колело. Господи, трябваше да се овладее!