Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Напоследък Карол навикна да си пие кафето и да яде овесените си ядки с консервирани плодове в тази стая, където спеше, а от колоните в двата края на работната маса се носеше музика. Всяка сутрин тя слушаше музиката, която Майкъл беше подбрал за последен път, която бе слушал за последен път, докато е работил. Беше смесица от произведения на Майкъл Найман, Лудовико Ейнауди и Брад Мелдау. Нито едно от тези неща тя не би избрала сама. Но вече навикваше на звученето им.

Нахрани се бързо, нетърпелива да се върне към тежкия физически труд, който не й даваше възможност да се отдава на размишления. Когато се върна в просторното общо помещение, видя с учудване едно черно-бяло бордър коли да седи на пода на няколко ярда от вратата, провесило розов език между яките си бели зъби. Сърцето подскочи в гърдите й, в главата й нахлуха като порой упреци и ужас. „Как може да бъдеш толкова глупава? Луда ли си да оставяш вратата отворена? Така загиват хората. Така загинаха хора. Кучето означава близост на човек, човек означава непознат, непознат означава опасност. Нищо ли не успя да научиш, глупачка такава?!“

За миг тя застина, неспособна да прецени как да постъпи. Тогава се включи предишната Карол Джордан. Приведе се и остави купата и чашата, които държеше, на пода. Знаеше къде са инструментите й; паметта й открай време беше добра. Отстъпи малко и започна да се придвижва встрани. И тя, и кучето не откъсваха поглед един от друг. Тя протегна лявата си ръка и докосна с върховете на пръстите си тежкия чук. В мига, когато го взе в ръка, кучето наостри уши.

Карол вдигна нагоре чука, стиснала дръжката му пред тялото си с протегнати напред ръце. После се хвърли срещу кучето, викайки с пълно гърло нечленоразделен вик. Стреснато, кучето скочи, отстъпи, после подви опашка и си тръгна.

Тя тръгна след него и излезе през вратата, все още обзета от ярост срещу невинното животно, което междувременно бе седнало до краката на някакъв непознат мъж и надничаше иззад тях, присвило уши. Карол се закова на място. Не знаеше дали да се бои от това, че се чувства като глупачка. Не можеше да се каже, че видът на човека вдъхва страх. По стар навик тя започна да му прави наум словесен портрет. На ръст малко под шест фута, нито много набит, нито прекалено слаб. Каскет от туид на тъмната, посребряла на слепоочията коса. Тънки устни, месест нос, тъмни очи, заобиколени от ситни бръчици, както става с хората, които прекарват дълго време на открито. Носеше дълго яке от промазана материя, разкопчано отпред, така че отдолу се виждаше жилетка от кафяв велур над бежова риза от плътна памучна материя и — Бог е свидетел! — копринено шалче на шията. Краищата на кадифените му панталони с цвят на горена захар бяха натъпкани в зелени гумени ботуши. Видът му беше такъв, че можеше да се очаква да държи ловна пушка в ръка. В ъгълчетата на устата му потрепваше усмивка.

— По всичко личи, че сте всели ужас у кучето ми.

Говореше с акцент на възпитаник на скъпо частно училище.

Глезеното джавкане на елегантните момчета, които не знаят цената на млякото.

— Не обичам нарушители в частен имот — Карол отпусна тежкия чук, подпирайки го на земята.

— Моля за извинение. Толкова е любопитна, че това може да й докара само неприятности. — Сега вече се усмихваше широко.

— Е, тогава кучето има извинение. А какво е вашето?

Беше й все едно, че думите й може да прозвучат грубо. След онова, което се случи тук, всеки местен жител би проявил разбиране към поведението й, след като се бе натъкнала на непознат в собствения си двор.

— Струва ми се, че е време да се представя. Аз съм Джордж Никълъс. Живея в къщата отвъд билото на хълма — той се обърна и посочи надясно, зад себе си.

— Да не би да става дума за безобразно голямата къща от хълма?

Той се засмя.

— И така може да се нарече.

— Следователно вие притежавате цялата земя, докъдето поглед стига, с изключение на малкото парче, което е мое?

— Не съвсем цялата, но да, голяма част от нея. А това е кучето ми Джес — той разроши козината на главата на кучето. — Кажи здрасти, Джес — кучето се измъкна предпазливо иззад краката му и седна отново пред Карол, подавайки лапа.

Карол трябваше да признае, че ходът беше добър. Напълно обезоръжаващ, в случай, че тя бе от жените, които си позволяваха да бъдат обезоръжени. Карол стисна лапата на кучето, после приклекна, за да го погали по дебелата козина.

— Хубаво момиче си ти, нали? — После се изправи и каза: — Аз съм Карол Джордан — и категорично избегна здрависването, пъхвайки свободната си ръка в джоба на панталона.