Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Фийлдинг изсумтя.

— Явно от доста време не сте работили без специални правомощия, Макинтайър. Разглезили сте се в отдела за особено тежки престъпления — тя направи гримаса. — В един идеален свят бихте имали право. Но ние не живеем в идеален свят. Съкращенията на работна сила и разходи ни поставиха в много тежко положение. — Тя отново се намръщи и погледна мрачно с кафявите си очи на Пола. — Не разполагаме с достатъчно хора, за да се намесваме прекалено рано в случаи на изчезване. Оставяме тази работа на униформените колеги. Вие сте ми необходима тук, вместо да се носите подир някой си, който вероятно по свой избор не се намира там, където се очаква да бъде — тя вдигна ръка, за да попречи на Пола да заговори. — Знам, причините за такъв избор обикновено са ужасни. Но ние не работим в социалните служби.

— Да, шефе — гневна, но не и разкаяна, Пола се извърна и дръпна ципа на своя гащеризон. Добре де, в известен смисъл Фийлдинг беше права, но това не означаваше, че Пола ще окачи човечността си като ненужна дреха на вратата, когато отива на работа. Щеше да проучи дневната програма на Бев в свободното си време — по някакъв начин. Все така обърната с гръб към Фийлдинг, която по някакъв начин успяваше да изпълни помещението с физическото си присъствие, нещо, наглед невъзможно за толкова дребен човек, Пола отклони разговора от предполагаемото си провинение.

— Какво трябва да оглеждаме тук?

— Самонанесли се наркомани използвали от време на време една от тези къщи вече в продължение на няколко месеца. През уикенда отишли на някакъв музикален фестивал близо до Шефийлд. Върнали се преди два часа и открили труп на жена насред дневната — гласът й зазвуча приглушено, когато тя се наведе, за да нахлузи сините найлонови калцуни. — Предполагам, че трябва да сме благодарни, че се обадиха, вместо да си плюят на петите.

— Познават ли я?

— Не, поне така твърдят.

Пола вдигна качулката, покри косата си с нея и нахлузи сините латексови ръкавици.

— След като са се обадили, вместо да избягат, вероятно казват истината. Ако я познаваха, по-вероятно би било да не съобщят. Хора, които живеят извън стандартните граници на обществото, обикновено не вярват, че сме способни да работим без предразсъдъци.

Фийлдинг наклони глава на една страна, приемайки забележката й.

— Има логика в това, което казвате. Е, хайде да се хваща на работа.

Изобщо не се опита да задържи вратата за Пола, която успя да я хване секунди преди пружината да я захлопне.

С паралелно подбираната мебелировка вече бе свършено — отвън бе човекът с пикапа, когото бе повикала, след като прегледа обявите в местния вестник. Бяха всъщност двама, и им се наложи да се връщат два пъти, за да оголят докрай старата стая с някакви притежания на Майкъл и Луси. Всякакви лични вещи Карол бе прибрала в пластмасови кутии за съхранение, които купи от складовете на строителния хипермаркет, и ги бе складирала в гаража. Останалото беше вече спомен, и несъмнено щеше да украси дома на късметлии — купувачи, тънещи в блажено неведение за предисторията на купените от тях вещи.

Единствената част от къщата, която тя остави недокосната, беше самостоятелната стая, която Майкъл бе отделил за себе си в единия край на сградата. Беше апартамент за гости с размерите на студио, с отделна тоалетна и душ-кабина, напълно изолирана от останалите помещения с нова стена с дебелината на старите каменни стени, които изолираха вътрешността на къщата от студовете. Причината за тази солидна изолация се дължеше на факта, че стаята функционираше като втори кабинет на Майкъл. Тук той пишеше кодовете и разработваше софтуер за игри и приложения. По цялото протежение на едната стена бе поставена дълга маса, на която все още имаше цял набор компютри и конзоли. Доколкото Карол можеше да прецени, стаята не беше осквернена от присъствието на убиеца на брат й. Когато влезеше тук и затвореше вратата зад себе си, все още можеше да се почувства така близо до Майкъл, сякаш той беше още жив.

Навремето, когато тя дойде за първи път в Брадфийлд, двамата деляха един просторен тавански апартамент в някогашен склад, превърнат в жилищна сграда, в центъра на града. Отвъд високите прозорци на жилището им градът жужеше и пулсираше, искреше и блещукаше. Но там, вътре, беше мястото, където Майкъл работеше и двамата живееха. Спомняше си колко често се случваше да отвори вратата и да бъде посрещната от картечни откоси, долитащи откъм колоните, или от някакъв футуристичен саундтрак. Щом разбереше, че тя се е върнала, Майкъл си слагаше слушалките, но предпочиташе звуковите ефекти да гърмят отвсякъде, докато работеше.