Томас Энгер - Фантомна болка

Не му отнема много време да открие тухлената сграда, където Нансен е избрала да остане, въпреки присъдата на съпруга си. Може би просто иска да запази нещо от предишния си живот. Хенинг звъни на вратата и тя веднага се отваря. Задъхва се, изкачвайки стълбите до втория етаж. Входната врата е оставена отворена за него. Влиза в антрето и вижда огромен гардероб, скрит под безупречно чисти огледала. Над дневната виси красив полилей, който блести, въпреки че лампата не е включена.

Вероника Нансен е облечена в широк сив анцуг, розов потник и тънък сив суичър. На главата й има розова бейзболна шапка, а конската й опашка виси отзад.

— Виждам, че сте намерил мястото — казва тя и се усмихва мимолетно.

— О, да — отвръща Хенинг и се усмихва в отговор, въпреки че още е задъхан. Белезите го сърбят и той забелязва, че тя ги разглежда, докато се ръкуват. Ръката й е малка, като ръката на дете.

— Кафе? — пита тя.

— Да, ако обичате — отговаря Хенинг и тръгва след нея към кухнята. Подът е покрит с тъмносиви мраморни плочки, а до вратата има вграден съд за охлаждане на вино. Хенинг вижда парна фурна, скъпа машина за еспресо и две стоманени готварски печки, едната от които е огромна. Само островът в центъра на кухнята е по-голям от неговата спалня.

— Да седнем там — казва Нансен и посочва към два високи стола до барплота с блестящи метални крака и ярко жълти седалки. — В дневната е разхвърляно — оправдава се тя. Хенинг, който винаги се смущава в присъствието на луксозни предмети, се покатерва върху стола и се намества неловко. Решава да облегне лактите си на бара, където купа с плодове го изкушава с ярките си цветове.

— Хубава къща — казва той. — Или всъщност хубав апартамент.

— Благодаря.

Гласът й е напълно безизразен. „Сигурно е свикнала да й правят комплименти“ — мисли си Хенинг. Нансен включва кафе-машината и намира две чаши. По-ниска е, отколкото си е представял, и не носи грим. Очаквал е жена, за която всяка разходка е модно ревю, да се постарае да изглежда привлекателна в мъжка компания, но Вероника влачи крака и раменете й са увиснали. Изглежда така, сякаш има спукана гума. „Може би се държи естествено, когато си е у дома — мисли си Хенинг. — Може би сега я виждам такава, каквато е всъщност.“

Скоро кухнята се изпълва с аромата на прясно приготвено кафе. Нансен слага едната чаша пред него и Хенинг й благодари.

— Туре каза, че сте журналист — започва тя и сяда срещу него. Думите й прозвучават като нещо средно между въпрос и обвинение.

— Да, работя за „Новините 123“.

— „Новините 123“? Лесно като 1, 2, 3?

— Опасявам се, че да — отговаря Хенинг.

Нансен вади пакет цигари и запалка от джоба на суичъра си. Предлага цигара на Хенинг, но той поклаща глава.

— Харесва ли ви там?

— Не — отговаря той и се усмихва.

— Защо не? — пита тя и пали. Хенинг зяпва пламъка.

— Не съм сигурен, че ще ми харесва да работя за която и да било медия.

— Тогава защо сте избрал тази професия? — пита Нансен и издишва тъмносин дим през стиснатите си устни.

— Това е единственото нещо, за което ме бива.

— Не вярвам. Всеки човек има скрити таланти.

— Значи моите са много добре скрити.

Тя се усмихва.

— Няма ли нещо, което искате да правите?

Хенинг се колебае.

— Обичам да свиря на пиано.

— Защо не правите това?

— Не съм достатъчно добър.

— Според кой?

— Според мен.

Нансен дръпва толкова силно от цигарата си, че на челото й се появява бръчка.

— Освен това не съм свирил от доста време…

— Нали казахте, че обичате да свирите?

— Да.

— Тогава защо не сте свирил от доста време? — пита Нансен и го пронизва с поглед.

— Защото… защото не мога да го понеса.

Хенинг поглежда надолу, изненадан от това колко бързо са стигнали до това лично признание. И от факта, че изобщо са стигнали до него.

— Напомня ми за сина ми — казва той тихо. — И за това, което… което… — Хенинг чува отчаянието в гласа си.

— Туре ми каза какво се е случило.

Хенинг вдига глава.

— Така ли? Какво ви е казал?

— Че синът ви е загинал в пожар.

— Само това?

— Да.

Нансен поглежда дима, който се точи от върха на цигарата й, но не казва нищо повече.

— Не е споменавал сина ми преди?

— Не. Защо ще го споменава? — пита тя.

Хенинг не знае какво да отговори. Нансен отново дръпва от цигарата си.

— Трябва пак да започнете да свирите — казва тя, издишвайки дима нагоре. — За ваше добро е. Човек никога не знае. Може да изненадате самия себе си. Може да ви се отрази добре.