Томас Энгер - Фантомна болка

Нансен ръководи успешната модна агенция „Модели Нансен АС“. Тя е бивш модел и водещ на риалити телевизионно шоу, в което млади, кльощави и съвсем обикновени на вид момичета получават възможността да изкарват прехраната си като модели.

При нормални обстоятелства Хенинг не би притеснил някого в неделя, но тъй като въпросът засяга както него, така и Туре Пули, той не се колебае да набере номера на Вероника Нансен. След няколко иззвънявания тя вдига, като гласът й звучи прегракнал от сън.

— Здравейте. Извинете за безпокойството. Казвам се Хенинг Юл.

Другата ръка на Хенинг потропва нетърпеливо по масата, докато чака отговор.

— Не знам дали Туре…

— Говорих с Туре вчера — прекъсва го рязко Нансен. — Знам кой сте.

Незнайно защо думите й го карат да се чувства гузен.

— Тогава знаете, че освен това съм…

— Знам, че давате напразни надежди на Туре. А това е последното нещо, от което има нужда сега.

— Напразни…

— Разбира се, той е свободен да вярва, че някой извън затвора ще се опита да го спаси. Но лично аз нямам време за такива като вас.

— Такива като мен? Дори не знаете какво…

— О, да, знам. Привличат ви мистериите, нали така? Обичате гатанките, които никой не може да разгадае? А сега искате да спасите Туре.

— Не е така…

— Туре няма нужда от това сега.

— От какво има нужда според вас?

— От това да се подготви за обжалването. Трябва да намери начин да постави присъдата под съмнение, а не да… — Нансен не довършва.

— Значи е виновен?

— Не съм казала такова нещо.

— Не, но…

Нансен го прекъсва с пренебрежително изсумтяване.

— Ако знаехте това, което знам аз, щяхте да направите услуга на Туре и да му откажете. Той преживя достатъчно.

Хенинг сменя тактиката.

— Била ли сте в затвора? — пита той.

Тя понечва да му отвърне, но той я прекъсва:

— Седяла ли сте в стая с големината на гардероб, където заключват вратата в осем и четиридесет всяка вечер и вие знаете, че няма да излезете до седем часа на следващата сутрин?

Въздишката й е по-тежка, отколкото е очаквал.

— Не, но…

— Понякога надеждата е единственото нещо, което те кара да продължаваш да се бориш — казва Хенинг. — Ако Туре вярва, че мога да му помогна, според мен не бива да заставате на пътя му. При цялото ми уважение към вас.

„Малко помпозно, но ефективно“, мисли си Хенинг.

— Просто се опитвам да разсъждавам трезво — казва накрая тя.

— Добре, разбирам това, но какво ще кажете просто да поговорим за случая? Най-вероятно познавате Туре по-добре от всеки друг и знаете повече за случая, отколкото предполагате. Освен това още не съм решил дали ще приема работата.

— Прав сте — казва тихо тя. — Извинявайте, че бях толкова сприхава. Просто…

— Няма нищо — казва Хенинг. — Дали ще е възможно да се срещнем? За предпочитане днес, ако нямате нищо против? Знам, че е неделя, но…

— Можете ли да дойдете тук до половин час?

Изненадан от внезапната й отзивчивост, Хенинг поглежда часовника си.

— Мога.

— Може ли да играем на змията? Моля те, моля те, моооля те!

Торлайф Бренден чува гласа на дъщеря си от спалнята, докато вади чинии от кухненския шкаф. На масата има чаши и прибори, както и мезета, сирене, портокалов сок и мляко. Фурната е включена. На котлона кипи тенджера с вода и яйца, но звуците от спалнята заглушават дори сладкия глас на певицата Марит Ларшен, идващ от радиото „Тиволи“ на перваза на прозореца.

„Змията“, мисли си Торлайф с усмивка. Тази игра никога не писва на децата, въпреки че Елизабет я играе с тях от години. Първо с Пол, а после с Юлие. А сега и с двамата. Торлайф чува съскане и детски писъци, изпълнени както с удоволствие, така и със страх от това, че ще бъдат ухапани от ръката на майка им, провираща се под завивките. Играта обикновено завършва със сълзи, когато Юлие е ударена с коляно в корема или настъпана по ръката. Но следващия път сълзите вече са забравени.

Торлайф се навежда и вижда, че хлебните ролца са позлатели. Изключва фурната и ги изважда. Стомахът му къркори от глад. Яйцата са почти готови, така че той прекосява дневната и влиза в спалнята.

— Сссссссссссс!

Чува приглушено кикотене, което всеки момент ще се превърне в бурен смях.

— Закуската е почти готова — казва Торлайф точно когато змията напада и стаята се изпълва с радостни писъци и смях.

— Още малко! — моли се Пол.

— Яйцата ще изстинат.

— Още две минути! Моля те!

Торлайф се усмихва и клати глава, напразно опитвайки се да открие Елизабет в морето от чаршафи и възглавници.