Самуел Дилейни - Играта на време и болка

„Никой няма в замъка.“ Боса, старицата клечеше пред стана. (Някой някога беше казал на свинарката, че шарките, които старицата тъчеше, са магически — макар тя да не помнеше кой и кога. Може би беше просто една от историите, които обикаляха двора следобедите). „Никога не е имало. Никога няма да има.“

„Видях го!“ повтори високата жена. С едната си ръка поддържаше изправена пълна дамаджана с вода на рамото си. Другата дамаджана, мандахерцаща се около коленете й и държана с един пръст през дръжката, очевидно беше празна. „Един голям мъж. Яздеше прекрасно стъпващ, грациозен кон със сбруя от кована мед и плетена кожа. Бронята му беше по-гиздава от на който и да е офицер, който е минавал през Неверион. Не е прост имперски офицер. Наметалото му е бродирано като на най-висшите повелители. Влезе в двора на замъка, мина през тръните, слезе от коня и влезе вътре. Наблюдавах го от дърветата.“ Сянката на дамаджаната се премести от тревата към голата земя, после легна на недотъканото платно и се върна обратно. „Трябва да знаеш, това е някой много важен. Той ще пренощува, за да се включи в церемонията по погребението на Повелителя Кродар, което ще мине оттук утре. Защо не е с останалите от обкръжението, това не знам. Хора, които яздят такива коне и се обличат в такава броня и нощуват в местната крепост не бива да пътуват сами. Той трябва да има прислуга и пазванти и красиви шарени каляски — не мислиш ли? Това се очаква от него — поне от някой като него, който така спира да нощува тук.“

„Няма никой в замъка.“ Старицата дръпна совалката, след това я напъха обратно в нишките на основата, хвана една с пръста си и започна нов ред. „Играла си в онези стени и коридори като дете. Беше празно още тогава. Аз съм си играла като дете там. И тогава нямаше никой. Тези покои, тези зали, коридорите, кулите…“ Тя завърза заедно два конеца от основата и ги напъха обратно, след което ги наби надолу за да слегнат. „А сега ми казваш, че има някой в замъка… Що за глупости!“

„Ама не е като да живее там. Просто се е спрял да нощува. За довечера, и не повече. И изобщо защо стоя тук да споря с теб, бабишкера такава!“ (Свинарката забеляза, че сянката на дамаджаната се люшкаше по тревата по-бързо от сянката на совалката.) „Има мъж в замъка тази вечер — силен, велик, властен мъж, който язди хубав кон и е облечен в хубава броня и е наметнат с прекрасна наметка. Погребението на Повелителя Кродар ще мине оттук утре до пладне. Само стой и гледай. Мъжът ще нощува в замъка довечера, и на сутринта ще яхне коня и ще се спусне насам, за да се включи в погребението и отдаде своето уважение на най-великия министър на Неверион. И ще пътува с тях чак до Двореца на Орлите в Колхари. И докато язди, за да ги пресрещне, ще мине оттук. И ако си вдигнеш главата от стана за миг, и ти ще го видиш!“

„И аз съм си играла в замъка,“ каза свинарката. Тя бе на единадесет, много сериозна, доста непохватна, и държеше една котка в мръсните си ръце. „Крепостите са пълни с прекрасни жени облечени в прекрасни дрехи, които танцуват и танцуват с прекрасни мъже. И издават заповеди да се направят невъзможни неща; и в замъка някакви хора веднага хукват да ги изпълняват. Това е онова, на което всички си играят в замъка. Бас хващам, че той на такива неща ще си играе довечера. А когато така си играеш в замъка, той изобщо не ти изглежда празен.“ Свинарката погледна старицата, после високата жена. Тя искаше да намери одобрение в тях, но те изобщо не забелязваха, че тя съществува.

„Замъка е празен.“ Старицата се намести по-удобно, както си клечеше. „Никога никой не е имало там. Нямаше едно време. И сега няма.“

„Това е глупаво!“ Високата жена си вдигна брадичката на нивото на дамаджаната, която държеше. „Само дойдох да ви кажа малко клюки“ празната дамаджана около колената й започна да се люшка още по-бързо — „и какво става? Седите си тука и спорите с мен за нещо, което вие не сте видяли, ама аз съм. Айде стига…“

„Замъка не е изоставен и празен!“ неочаквано пак се включи свинарката. „Пълен е с повелители и повелителки и с влажни, тъмни килии, където те хвърлят своите врагове, оковават ги във вериги и ги бият и ги измъчват и ги убиват по ужасен начин и тия после се връщат като чудовища и търчат и реват зверски из залите на горните етажи и децата, които влизат в замъка да гледат, какво става, изхвърчат с писъци и умрели от страх!“ Закиска се. „Погледнете през парапета на балкона, ще ги видите как бягат — и ще се смеете и ще ръмжите и вие като чудовищата. Замъка е пълна с прекрасни кралици и красиви воини и с чудовища и с магесници…“ И тук сигурно стисна прекалено силно котката, защото беше ячко и непохватно момиче. Котето измяука ужасно, изхлузи се от ръцете й, падна на тревата, търти по двора и нагоре по баира и чак там спря и погледна назад и после реши все пак да избяга окончателно.