Самуел Дилейни: Играта на време и болка

Стопанските бури в Неверион, сред които беше и указът на Детето-Императрица Инелго за отмяна на робството половин дузина години по-рано, бяха причинили доста придвижвания и премествания из тези земи.

Веднъж щом страхът от робство напусна пътищата на Неверион, все повече хора от южните лесове и северните планини тръгнаха към градовете. А гражданите с пари, въображение и предприемчива жилка бяха тръгнали към провинциите, да видят какви печалби могат да се направят там. Движението от периферията към центъра и от центъра към периферията беше постоянно — нещо, което преобърна само за няколко години всички неверионски разбирания за център и периферия. Появиха се и нови периферии които в днешно време свързваха, като система от цепнатини в мрамора, тъмните сокаци на големите пристанищни градове като Винелет и Колхари с рибарските села по брега и с каменоломните градове до реката, като Енох и Кахеш. От време на време някоя такава цепнатина минаваше точно по средата на някой древен замък, изоставен на своите призраци, божества и чудовища от една аристокрация, която се беше преместила, за да бъде разтворена в по-животворните, по-енергични и в крайна сметка по-богати средни класи.

Тези цепнатини често поемаха хора като Удрог.

Неговата лична история беше достатъчно типична за такова момче. Когато беше на шест години баща му беше загинал на лов. Винаги болнава, майка му се беше споминала година по-късно от треска. В повечето време от следващата година Удрог беше гледан от малкото си варварско племе — възможен, но неприятен живот за едно дете.

Мъжът, който беше източникът на по-голямата част от (крайно нередовната и недостатъчна) материална грижа за детето го биеше и удряше и всякак издевателстваше, и си пестеше премного онези моменти на нежност, които единствени могат да лекуват подобно насилие. Мъжът не бе самият той в добро здраве и накрая беше умрял. Жената, която след него пое грижата за Удрог като го направи част от своето семейство беше грижовна и добра, макар да бе затрупана с дечурлига, изпратени й от най-различни роднини за отглеждане. Сред тях имаше две по-големи деца, които обичаха да отвеждат Удрог в гората, където тримата играеха игри, по време на които се вързваха с въжета и уж наужким се биеха един друг; игри, които постепенно прерастваха в откровени полови занимания — може би защото ранните години на тези по-големи деца са били като на Удрог. Но, като превръщаха в игра онова, което по-рано за тях е било същинско изтезание — двете по-големи момичета и малкото момченце — постигаха власт над мъглата от болка, което бе единственият им спомен от детството. И след първия път Удрог никога не се дърпаше от тези игри — даже ръчкаше момичетата да го водят в гората отново и отново. И може би той да доведе следващия път още момчета…? Докато стана на десет години племето беше се свило до една-трета от първоначалния си обем, защото едно съседно село се беше превърнало, с помощта на пари от север, в доста голям град. Жената живееше вече с друг мъж който, макар и той добър и щедър, си беше довел и своите деца.

Децата бяха станали премного.

Някои трябваше да тръгват да работят.

Някои трябваше да се изнесат към града.

Някои трябваше да се изнесат към някой от другите градове.

Имаше и град, за който някой беше казал, че приятел на приятел е обещал нещо като работа.

Можеше ли момчето да пътува самичко чак до там? Е, и да можеше и да не можеше, това беше положението.

Когато навърши дванадесет, прекарващ повече време помежду градовете, отколкото в тях, Удрог беше вече тръгнал по онези пукнатини, онези нови периферии на Неверион, в които всъщност щеше да прекара целия си живот.

В много отношения тези периферии предлагаха доста приключения: покриваха доста повече от Неверион, отколкото повечето хора можеха да видят за един живот.

Тези цепнатини го доведоха от селото в града. От пустинята в гората. Водеха го от големите винарни, през стригачите на овце та до работа по строежи — рядко като работник (или поне — за повече от един ден), по-скоро като някой, който живее от трохите, които изпадат от основната магистрала на живота и се озовават в цепнатините, в перифериите.

Сред половите срещи с възрастните (на практика всички те — мъже), които всъщност носят радост и лек за толкова деца, колкото и нараняват (защото не е трудно да си нежен с онзи, който ти носи удоволствие; а нежността е добър заместител тогава, когато няма обич), от време на време се случваха и такива, при които го вързваха или оковаваха.